Нямаше убиец, който просто да почва и да спира. Трябваше да има мотив. Наистина в отделни случаи мотивът бе труден за откриване, но тук бяха изправени пред внимателно организирана серия от убийства. Всичко се свеждаше до две възможности. Едната бе, че някой е извършил поредица убийства, за да прикрие истинската си цел. Тази цел сигурно бе Уилям Грейсън. Той бе изчезнал от лицето на земята и вероятно никога повече нямаше да се появи на нея. Може би дори нямаше да открият и трупа му. Някой, много ядосан от нещо, много внимателен и много опитен. И този някой — Невидимия — бе достигнал до едно място и спрял.
„Каква е вероятността да е така?“ — запита се Райън. Отговорът на въпроса му бе труден, но цикълът „започване-спиране“ изглеждаше доста произволен. Твърде много усилия за една-единствена, и то с нищо несвързана цел. Какъвто и да бе Грейсън, той със сигурност не бе шеф на никаква организация. Ако убийствата са били извършвани с точно определена цел, то тя в никакъв случай не можеше да е Грейсън. „Поне — намръщи се Райън — така твърдят инстинктите ми.“ А той се бе научил да се доверява на неопределените си вътрешни усещания, както го правят всички ченгета. И въпреки това убийствата бяха спрели. През последните няколко седмици умряха нови трима пласьори. Двамата с Дъглас ходиха и на трите местопроизшествия, но се оказа, че в двата случая става въпрос просто за убийство, а в третия — за борба за надмощие, която убитият бе изгубил. Невидимия бе изчезнал или поне се спотайваше и този факт сриваше из основи най-правдоподобната теория на Райън.
В известен смисъл другата теория изглеждаше по-разумна. Някой предприемаше мерки срещу все още неоткрита от Марк Шарън и хората му организация за пласиране на наркотици. Чрез убийството на пласьори този „някой“ вероятно искаше да накара другите сами да дойдат при него. В тази хипотетична теория на Уилям Грейсън бе отредено по-важно място. Вероятно имаше и още едно-две неразкрити убийства, които са ликвидирали лидерите на въображаемата организация. С малко повече фантазия Райън откриваше, че организацията, преследвана от Невидимия, е същата, след която той и Дъглас тичаха вече месеци наред. Всичко това можеше да се върже в доста стройна хипотеза.
Но убийците рядко действаха по точно и строго опреде лен план. Истинските убийства нямаха нищо общо с криминалните телевизионни сериали. Човек никога не можеше докрай да обясни загадката. Ако откриеш кой, може никога да не разбереш защо или поне отговорът да не те задоволява. Основният проблем с прилагането на елегантно построените теории в истинския живот бе, че хората рядко се вместваха в шаблони. Имаше и друго. Ако логическата постройка за събитията през последния месец бе вярна, то значи в града на Райън действа безмилостен и изключително ефективен човек със смъртоносни намерения. Новината въобще не можеше да се определи като хубава.
— Том, просто не ми се вярва.
— Щом като според теб е супермен, тогава защо е спрял? — попита Дъглас.
— Да не би да бъркам нещо? Не беше ли ти човекът, който пробута тази идея?
— Е, и?
— Ами просто не помагаш достатъчно на лейтенанта си, сержант.
— Имаме на разположение цял уикенд, за да мислим по въпроса. Лично аз смятам да окося тревата, да отида на мач в неделя и въобще да се маскирам като обикновен гражданин. Нашия приятел го няма, Ем. Не знам къде е изчезнал, но го е направил така добре, че със същия успех може да се намира и на другия край на света. Най-правдоподобното ми обяснение е, че става въпрос за външен човек, който е дошъл в града, свършил си е работата и си е заминал обратно.
— Чакай малко!
Това беше съвършено нова теория. Наемен убиец, изскочил направо от филмовия екран. Такива хора просто не съществуваха. Дъглас обаче не искаше да говори повече и излезе от кабинета. Новите разговори сигурно щяха само да покажат, че и двамата са наполовина прави.
Учебната стрелба започна под бдителните погледи на командния екип и на неколцината моряци, успели да си намерят извинение, за да бъдат по това време в задната част на палубата. Морските пехотинци решиха, че двамата новопристигнали адмирали и мухльото от ЦРУ са точно толкова изморени от продължителния полет, колкото бяха и самите те при пристигането си. Войниците обаче не знаеха, че Максуел, Гриър и Ритър бяха прекосили Пасифика в удобни първокласни места с по-чести почивки и с питие в ръка.
Отпадъците бяха изхвърляни през борда на движещия се с благоразумната скорост от пет възла „Огдън“. Морските пехотинци надупчиха различните дървени и картонени мишени. Тренировката донесе повече забавление за матросите, отколкото някаква реална полза. Кели също мина по реда си и порази мишената с къси откоси на своя CAR-15. Щом приключиха, пехотинците почистиха оръжието си и се върнаха в помещенията. По пътя към надстройката един старшина спря Кели.