— Отлична работа, старшина.
— Където и да отивате, сър, внимавайте — каза механикът и се отдалечи.
— Можеш да си сигурен в това — отвърна Кели.
Той си поигра още малко с оръжието и изпразни пълнителя по дървеното сандъче, преди да се е отдалечило прекалено много. Куршумите му направиха дъските на трески и вдигнаха малки водни фонтанчета.
„Готов си, Джон.“
След няколко минути Кели научи, че времето също е готово. В помощ на въздушните операции над Виетнам работеше може би най-голямата служба за метеорологични прогнози в света, макар че пилотите рядко оценяваха усилията й по достойнство. Главният метеоролог бе пристигнал от „Констелейшън“ заедно с адмиралите. Той посочи картата с изобарите и последните спътникови снимки.
— Валежите започват от утре и с известни прекъсвания ще продължат през следващите четири дни. Очакваме да бъдат доста изобилни. Тази тенденция ще се запази, докато бавно движещата се зона на ниско налягане не отмине на север към Китай — обясни метеорологът.
Всичките офицери присъстваха на събирането. Четирите екипажа на хеликоптерите, участващи в мисията, прецениха положението трезво. Управлението на хеликоптер в силен дъжд не бе от най-приятните преживявания. Не бе за пренебрегване и фактът, че никой авиатор не обича да лети при намалена видимост. От друга страна, дъждът щеше да заглуши шума от двигателите, а намалената видимост определено пречеше не само на тях. Най-голямата опасност за хеликоптерите бяха леките противовъздушни оръдия. Те се насочваха с оптически мерници и всичко, което пречеше на зенитчиците да виждат и чуват целта си, бе добре дошло за летателните екипажи.
— Каква ще е максималната скорост на вятъра? — попита единият от командирите на кобрите.
— В най-лошия случай поривите ще са около тридесет и пет до четиридесет възла. Положението във въздуха ще е малко нестабилно.
— Главният ни радар е доста добър по отношение на атмосферните смущения. Ще се опитаме да ви насочим по най-безопасния маршрут — обади се капитан Франкс.
Пилотите кимнаха.
— Какво мисли господин Кларк? — попита адмирал Гриър.
— Лично за мен дъждът е добра новина. Единственият начин, по който могат да ме забележат по време на прехода през реката, са балончетата въздух, които излизат на повърхността. Дъждът ще им попречи да ги видят. Доброто в случая е, че ако се наложи, ще мога да се движа и през деня. — Кели направи пауза, защото знаеше, че следващото изречение ще реши всичко. — „Скейт“ готова ли е вече?
— Чака заповедите ни — отвърна Максуел.
— В такъв случай от моя страна няма пречки за започването на операцията.
Кели усети тръпките по кожата си. Сякаш цялото му тяло се сви и стана по-малко. Но вече бе казал каквото трябваше.
Всички обърнаха очи към капитан Олби от американската морска пехота. Един вицеадмирал, двама контраадмирали и издигащ се в кариерата оперативен офицер от ЦРУ зависеха от думите на този млад офицер. Той трябваше да осигури основната бойна единица за операцията. Върху плещите му тежеше най-голямата оперативна отговорност. На младия капитан Олби му се струваше доста странно, че цяло съзвездие от пагони ще се съобрази с преценката му, но, от друга страна, животът на двадесет и пет морски пехотинци и на още двадесет други човека зависеше именно от нея. Сега вече операцията зависеше от него и първият му опит трябваше да е най-добър. Той погледна към Кели и се усмихна.
— Бъдете изключително внимателен, господин Кларк. Според мен вече е време да се потопите. Операцията може да започне.
Никой от хората в стаята не показа някакъв особен ентусиазъм. Всъщност всички се вторачиха в картите на масата и се опитаха да превърнат двуизмерните мастилени изображения върху хартията в триизмерна действителност. В един момент всички вдигнаха поглед едновременно и прочетоха изражението на колегите си. Пръв заговори Максуел, който се обърна към един от екипажите на хеликоптерите:
— Мисля, че е време да загреете моторите. — После към Франкс: — Капитане, бихте ли подали сигнала към „Скейт“?
Отвърнаха му две дрезгави „тъй вярно, сър“ и мъжете се изправиха и се отдръпнаха от сигурността на картата.
„Вече е малко късно за трезви преценки и решения“ — помисли си Кели. Той се опита възможно най-пълно да се абстрахира от страха си и да насочи мислите си към двадесетте мъже. Струваше му се толкова странно да рискува живота си за хора, които дори не бе виждал, но нима човек можеше да рискува живота си разумно? Баща му го бе правил до края на дните си и бе загинал, спасявайки два човешки живота. „За да мога да се гордея с баща си — каза си Джон, — трябва да почета паметта му по възможно най-добрия начин.“