„Можеш да го направиш, Джони. Знаеш как.“ Кели почувства как целеустремеността надделява у него. Всички решения вече бяха взети. Трябваше да се пристъпи към действие. Лицето му прие сурово изражение. Вече не трябваше да се страхува от опасностите, а да се справи с тях. Да ги преодолее.
Максуел разгада мислите му. Той бе виждал същото изражение стотици пъти в стаите за подготовка на борда на самолетоносачите. Бе усещал как колегите му пилоти мислено преминават необходимата подготовка, преди заровете да бъдат хвърлени. Адмиралът също бе изпитвал подобни чувства. Той си спомни как мускулите му се стягаха, как се изостряше зрението. Да влезеш пръв в боя и последен да го напуснеш. Дъч често го бе правил лично със своя F6F „Хелкат“. Първо трябваше да елиминира вражеските изтребители, а после да придружи бомбардировачите по целия път обратно към дома. „Той ми е като втори син — внезапно си помисли Максуел. — Също толкова храбър и умен като първия.“ Но той никога лично не бе изпращал първия си син в огъня, а освен това сега бе по-възрастен, отколкото при Окинава. По някакъв странен начин опасността, която човек предвижда за другите, е по-голяма, отколкото онази, която очаква за себе си. Всъщност точно така трябваше и да бъде. Максуел знаеше, че Кели му вярва точно както той навремето имаше доверие в Пийт Мичър. Бремето се увеличаваше и от това, че адмиралът с очите си виждаше лицето, което изпращаше само във вражеска страна. Кели улови погледа на Максуел и по устните му заигра разбираща усмивка.
— Не му мислете толкова, сър — каза той и отиде в каютата да събере нещата си.
— Знаеш ли, Дъч — обади се адмирал Подулски и запали цигара, — можехме да използваме това момче и преди няколко години. Според мен тогава щеше да пасне точно на мястото си.
Годините бяха доста повече от „няколко“, но Максуел знаеше, че Каз има право. Някога и двамата бяха млади воини, но сега трябваше да отстъпят място на новото поколение.
— Само се надявам да внимава, Каз.
— Ще внимава, също както го правехме и ние.
Морската шейна бе изкарана на палубата от хората, които я бяха подготвили. Двигателите на хеликоптера вече работеха и бръмченето им се разнасяше в тъмнината преди разсъмване. Кели излезе от надстройката и дълбоко си пое дъх. Никога преди не бе имал толкова голяма публика. Тук бяха Ървин заедно с още трима сержанти от морската пехота, капитан Олби, адмиралите и Ритър. Изпращаха го, сякаш бе мис Америка или нещо подобно. Кели обаче обърна най-голямо внимание на двамата флотски старшини, които се приближиха към него.
— Акумулаторите са заредени. Екипировката ви е в контейнера. Шейната е херметизирана, така че няма да имате проблеми. Автоматът ви е зареден, в случай че ви се наложи да го използвате бързо. Предпазителят е спуснат. Радиопредавателите са с нови батерии, има и два набора резервни. Смятам, че сме направили всичко. За друго не се сещам — извика единият старшина, за да могат думите му да се чуят през шума на хеликоптера.
— И аз не се сещам! — извика в отговор Кели.
— Разкажете им играта, господин Кларк!
— Ще се видим пак. Благодаря!
Кели се ръкува с двамата старшини и се приближи към капитан Франкс. За да развесели обстановката, Джон се изпъна и отдаде чест:
— Разрешете да напусна кораба, сър.
Капитан Франкс също отдаде чест:
— Разрешавам, сър.
Кели огледа останалите си изпращачи. „Влизам пръв и излизам последен.“ Той леко се усмихна и кимна с глава. Това бе напълно достатъчно за момента. Интересното бе, че вместо той да черпи кураж от изпращачите си, те добиваха увереност от него.
Големият спасителен хеликоптер „Сикорски“ се издигна на около метър от палубата. Един моряк закачи шейната за хеликоптера и той продължи издигането си. Само след секунди металната птица изчезна в мрака.
Американската подводница „Скейт“ бе старомодна модификация на първата американска атомна лодка „Наутилус“. Корпусът й повече приличаше на кораб, отколкото на тялото на кит и това намаляваше скоростните й качества. Двата винта обаче правеха подводницата по-маневрена особено в плитки води. Години наред „Скейт“ изпълняваше ролята на крайбрежен разузнавателен кораб и плаваше близо до виетнамския бряг в опита си да прихване електронни и други излъчвания. Освен това доста често помагаше на различни хора да се прехвърлят на брега. Преди години Кели също се бе възползвал от услугите й, въпреки че от онзи екипаж сега на борда на подводницата нямаше никой. Той я видя на повърхността — по-тъмна от водата сянка, чийто метален корпус блестеше на лунния сърп. Пилотът на хеликоптера внимателно постави шейната в предната част на палубата на „Скейт“, за да може екипажът да я закрепи добре. После Кели и личният му багаж бяха спуснати бавно върху подводницата. След минута Джон вече бе на капитанския мостик.