Кели погледна часовника си. Беше точно осем и шестнадесет минути, когато се придвижи към потопената под водата палуба на „Скейт“. Той освети морската шейна с фенерчето си. Тя бе закрепена с четири болта, но преди да ги развие, Джон се привърза към устройството. Нямаше да е никак приятно то да тръгне без него. Дълбокомерът показваше седемнадесет метра. Подводницата се намираше в опасно плитки води и колкото по-бързо Кели свършеше работата си с нея, толкова по-бързо екипажът й отново щеше да бъде в безопасност. Той освободи шейната, включи двигателя и двата винта започнаха да се въртят на малки обороти. Добре. Кели извади ножа от колана си и удари два пъти силно по корпуса на подводницата. После се настани върху шейната и потегли по курс три-нула-осем.
„Вече няма връщане назад“ — помисли си Кели. Той обаче бе свикнал с такива ситуации.
28.
ПРЪВ ПРИ ЦЕЛТА
Беше добре, че не може да усети мириса на водата. Поне не още в началото. Твърде малко са нещата, които могат да бъдат по-изнервящи и объркващи от подводното плуване през нощта. За щастие хората, проектирали шейната, бяха водолази и го знаеха. Самата шейна бе малко по-дълга от ръста на Кели. Тя всъщност представляваше преустроено торпедо с ръчки, които позволяваха регулирането на курса и скоростта. Така торпедото се превръщаше в миниатюрна подводница, макар на външен вид повече да приличаше на детско самолетче. „Крилете“ — всъщност се наричаха перки — се контролираха ръчно. Шейната бе оборудвана с дълбокомер, циферблат, показващ състоянието на акумулаторите, и жизненоважен магнитен компас. Електрическият двигател и акумулаторите бяха измислени така, че да осигурят преход от десет хиляди метра при максимална скорост. Ако шейната се движеше по-бавно, тя можеше да стигне доста по-далеч. В този случай при скорост от пет възла Кели щеше да пътува пет до шест часа. Ако пък механиците на „Огдън“ се окажеха прави, може би щеше да стигне и по-далеч.
Пътуването странно напомняше на летенето със С-141. Пърпоренето на двата винта не можеше да бъде чуто на голямо разстояние, но Кели се намираше само на два метра под водата. Непрекъснатото равномерно бръмчене вече го караше да бърчи недоволно нос във водолазната маска. За това, разбира се, имаше вина и изпитото кафе. Джон трябваше да е постоянно нащрек, а кофеинът в организма му можеше да съживи и труп. Трябваше да внимава за толкова много неща. По реката плаваха кораби и лодки. Едни пренасяха боеприпаси от единия бряг на другия, други пък прекарваха влюбени младежи, тръгнали на среща с приятелките си, но лодки със сигурност имаше. Сблъскването с някоя от тях щеше да има смъртоносен изход. Разликата бе само в начина и бързината, с която щеше да дойде. По законите на Мърфи, разбира се, видимостта бе почти нулева и Кели трябваше да приеме, че ще има на разположение най-много две-три секунди, за да предотврати евентуален сблъсък. Джон се стремеше да се придържа в средата на реката. На всеки половин час той намаляваше скоростта и вдигаше глава над водата, за да се ориентира. По бреговете не се виждаше никакво движение. В момента страната разполагаше с ограничено количество електроцентрали. Без лампи, на които да четат, и без радиоприемници, които да слушат, местното население явно водеше примитивен живот, което обаче превръщаше съществуването на враговете му в ад. Всъщност в това имаше нещо тъжно. Кели не смяташе виетнамците за по-войнствени от другите народи, но в страната им се водеше война и те явно не бяха безразлични към нея. Той се огледа и отново се спусна надолу. Внимаваше да не слиза на по-голяма дълбочина от три метра. Беше чувал за някакъв водолаз, който престоял няколко часа на пет метра дълбочина. После бързо се издигнал нагоре и намерил смъртта си от бързата смяна на налягането. Джон нямаше желание да последва примера му.
Времето пълзеше. От време на време облаците изтъняваха и полумесецът надникваше, за да освети дъждовните капки, падащи във водата. За Кели те представляваха крехки черни колелца, които се разширяваха и изчезваха в призрачносинята вода на три метра над главата му. После небето отново потъмняваше и водната повърхност се превръщаше в черен похлупак. Шумът от капките по водата се смесваше с бученето на двигателя. Другата опасност бяха халюцинациите. Въображението на Кели бе превъзбудено, а и околната среда благоприятстваше заблудата на сетивата. Най-лошото бе, че се подлъгваше и тялото му. Джон се намираше в безтегловно състояние. Сякаш отново бе върнат в утробата на майка си и самото успокоение, произтичащо от това обстоятелство, носеше нови опасности. Разсъдъкът му започваше да блуждае, а Кели не можеше да си позволи подобен лукс. Той си измисли различни занимания. Често поглеждаше към простите уреди и се опитваше да поддържа шейната в абсолютно равновесно положение, без да ползва ориентири. Последното обаче се оказа невъзможно. Онова, което пилотите наричат замайване, се проявяваше доста по-осезателно под водата, отколкото във въздуха. Кели откри, че не може да го изтърпи повече от петнадесет-двадесет секунди, след което започваше да се върти и да сменя дълбочината. Той избягваше да гледа в една и съща точка и въртеше очи от водата към уредите на шейната и после обратно, докато не откри, че упражнението става опасно монотонно.