— Бог е дошъл при теб и те е спасил, Дорис. Двамата с баща ти се молихме за този миг. Ти се завърна и никога повече няма да правиш подобни неща.
Пастор Майър обаче не знаеше онова, което Дорис умишлено бе пропуснала. Той разбра, че за момичето са се погрижили някаква балтиморска лекарка и една медицинска сестра. Не разбра обаче за начина, по който Дорис се е спасила от онова място, и прие, че дъщерята на Реймънд е избягала също както се бе опитало да направи онова момиче — Пам. Не знаеше също, че д-р Брайънт е предупредена да запази тази информация единствено за себе си. Това обаче всъщност нямаше значение. Онези типове — Били и Рик — все още държаха насила други момичета. Пасторът бе посветил живота си на борба за спасяване на човешки души от Луцифер. Не трябваше да дава на Сатаната и човешките тела. И все пак бе нужно да действа внимателно. Подобни разговори бяха строго поверителни. Пасторът щеше да посъветва Дорис да отиде в полицията, въпреки че не можеше да я принуди да го стори. Като гражданин обаче и като Божи човек той бе длъжен да направи нещо, за да помогне на останалите момичета. Все още не знаеше точно какво. Щеше да се посъветва със сина си — млад сержант в питсбъргската полиция.
Тук. Главата на Кели се показваше над водата само колкото да могат очите му да виждат. Той се пресегна и свали гумената качулка от главата си, за да чува по-добре. Наоколо се носеха най-различни звуци — бръмчене на насекоми, пърхане на прилепи и плясъкът на дъжда, който бе преминал в ръмеж. На север се простираше тъмнината, от която привикналите му очи започнаха да оформят сенки. Ето там беше „неговият“ хълм. Намираше се на километър и половина от брега зад едно по-ниско възвишение. От въздушните снимки знаеше, че между сегашното му местоположение и целта няма населено място. На около стотина метра от реката минаваше път, който в момента бе напълно пуст. Наоколо цареше такава тишина, че всеки механичен звук щеше да го достигне. Но не чу нищо. Бе време.
Кели приближи шейната до брега. Избра си едно място с надвиснали над водата дървета, даващи му допълнително прикритие. От първия контакт със северновиетнамския бряг го побиха тръпки, но те скоро преминаха. Кели съблече неопреновия костюм и го прибра във водонепроницаемия резервоар на шейната, която сега се намираше на повърхността. После бързо облече камуфлажната униформа. Подметките на ботушите бяха с грайфери, използвани от северновиетнамската армия, в случай че отпечатъците привлекат нечие внимание. Кели намаза челото, скулите и челюстта си с тъмнозелена боя, а бузите и мястото под очите — с по-светла. Той нарами багажа си и включи двигателя на шейната, която се запъти към средата на реката. Празните й резервоари бяха отворени и нахлуващата в тях вода задърпа миниподводницата към дъното. Кели се насили да не гледа отдалечаването на превозното си средство. Щеше да му донесе лош късмет. Също както наблюдаването на отдалечаващ се хеликоптер. Джон се обърна към сушата и отново се заслуша за някакъв механичен шум откъм пътя. Като не чу нищо, той се изкатери по стръмния бряг, бързо прекоси шосето и се шмугна в гъсталака от другата страна. Започна да се придвижва бавно нагоре по първия хълм.
Наоколо се виждаха изсечени дървета. Това бе лошо. Дали и на сутринта хората щяха да дойдат да секат? От друга страна обаче, празното пространство му позволяваше да се движи по-бързо и по-тихо. Напредваше леко приведен, като внимаваше къде стъпва. Очите и ушите му опипваха околността. Ръцете му здраво стискаха автомата. Пръстът му напипа предпазителя — бе затворен. В цевта вече имаше патрон — Кели бе проверил. Корабният старшина се бе постарал да приготви оръжието, макар да знаеше, че Кели не иска да се ползва от услугите му.
Изкачването на първия хълм продължи половин час. Щом стигна на върха, Джон намери удобно място, от което да огледа местността и да се ослуша. Наближаваше три сутринта. Единствените будни хора по това време бяха часовите, които сигурно не бяха много радостни от факта. Човешкото тяло е привикнало към цикъла ден/нощ и в тези часове сетивата му са притъпени.
„Нищо.“
Кели заслиза надолу по хълма и продължи пътя си. В основата на възвишението откри малко поточе, което се вливаше в реката. Джон се възползва от възможността да напълни една от манерките си, като не забрави да пусне вътре таблетка за пречистване на водата. Отново се ослуша, тъй като шумът се разнася най-добре над долини и водни пространства. Пак нищо. Той погледна „своя“ хълм — сива сянка под тъмното облачно небе. Когато започна изкачването си, дъждът отново се усили. Тук се виждаха по-малко отсечени дървета, което бе логично, тъй като пътят бе по-далеч. Склоновете на хълма бяха доста стръмни за земеделие, още повече че местността наоколо изобилстваше с хубава земя. Този факт караше Кели да се надява, че няма да има нежелани срещи с местни жители. „Вероятно заради това са построили ЗЕЛЕН ЧИМШИР тук“ — помисли си той. Около Джон не се виждаше нищо, което би могло да привлече внимание. Това бе нож с две остриета.