— Капитан Олби? — обърна се към командира на морските пехотинци току-що влязъл в помещението свързочник. Той подаде на Олби една бланка. — Съобщение от ЗМИЯ.
Капитанът се усмихна.
— Благодаря, моряк. Прочете ли го?
Свързочникът се изчерви.
— Извинете ме, сър, но го прочетох. Всичко е наред. — Той се поколеба за миг и добави: — Момчетата от моето отделение ви пожелават успех. Разбийте ги, сър.
— Знаете ли, капитане — каза сержант Ървин след напускането на свързочника, — изведнъж всички моряци ми станаха симпатични.
Олби прочете съобщението.
— Момчета, нашият приятел е заел позиция. Преброил е четиридесет и четири часови, четирима офицери и един руснак. В лагера всичко е нормално и не се забелязват никакви отклонения от ежедневния режим. — Капитанът огледа хората си. — Това е, пехотинци. Тази вечер тръгваме.
Един от младите войници извади от джоба си лепенка, нарисува върху нея две очи и я залепи върху макета на хълма, който всички наричаха „Змийския хълм“.
— Този приятел — обърна се той към колегите си — е страхотен.
— Запомнете едно — обади се високо Ървин. — Отнася се за момчетата от огневия екип. Когато се появим на мястото, господин Кларк ще слезе от хълма. Не искам никой да изпробва мерника си по него.
— Нямаш проблеми, серж. — увери го най-старшият от екипа.
— Към столовата, пехотинци. Искам този следобед да си починете добре. Хапнете добре, за да имате сили. Оръжието да е почистено и готово за преглед в седемнадесет нула нула — каза Олби. — Всички знаете къде отиваме. Нека запазим присъствие на духа, и резултатите ще дойдат сами.
Сега капитанът трябваше за последен път да се срещне и с екипажите на хеликоптерите и отново да прегледа плановете за проникването и изтеглянето.
— Тъй вярно, сър — отвърна от името на всички Ървин.
— Здравей, Робин.
— Здрасти, Коля — отвърна немощно Захариас.
— Все още се опитвам да осигуря по-хубава храна.
— Няма да е зле — съгласи се американецът.
— Опитай това.
Гришанов подаде парче черен хляб, изпратено от жена му. То вече бе започнало да мухлясва от влагата и горещината, но той бе изстъргал мухъла с нож. Американецът го сдъвка и го прокара с глътка от манерката на Коля.
— Ще те направя руснак — усмихна се Гришанов. — Водката и хубавият хляб вървят ръка за ръка. Иска ми се да ти покажа страната си.
Руският полковник се опитваше да посее семената на идеята си в непринуден приятелски разговор.
— Имам семейство, Коля. Ако Бог рече…
— Да, Робин, ако Бог рече. — По-скоро, ако Виетнам или пък Съветският съюз рече. Или някой друг. Гришанов искаше да спаси този човек и останалите му сънародници. Сред тях вече имаше толкова много приятели. Познаваше ги добре, познаваше браковете им — сполучливи или не, — децата им, надеждите и мечтите на пленниците. Американците бяха толкова странни, така открити. — Освен това, ако Бог рече китайците да нападнат Москва, аз вече знам как да ги спра.
Той извади картата и я разтвори на пода пред тях. Върху нея бе резултатът от разговорите с американския му колега, всичко научено и премислено, изобразено върху лист хартия. Гришанов се гордееше с работата си. Той бе успял да състави прост и ясен план, който да реши сложните оперативни задачи.
Захариас прокара пръсти по хартията и прочете бележките на английски, които определено изглеждаха странно върху карта с легенда на кирилица. Американският полковник се усмихна одобрително. Този Коля бе умен и усвояваше бързо. Това личеше и от начина на разпределение на силите, и от маршрутите за патрулиране. Сега вече руснакът разбираше същността на противовъздушната отбрана. Батареите земя-въздух бяха разположени в краищата на най-вероятните планински долини, през които щяха да нахлуят вражеските самолети. Коля разсъждаваше като пилот на бомбардировач вместо като каубой, управляващ изтребител. Това бе първата крачка към осмислянето на доктрината за противовъздушна отбрана. Ако всеки руски командир на ПВО започнеше да разсъждава по този начин, САК щеше доста да се поизмъчи…
„Милостиви Боже.“
Ръцете на Робин замръзнаха върху картата.
„Значи въобще не е ставало въпрос за китайците.“
Захариас вдигна глава. Мислите бяха изписани по лицето му и Гришанов ги прочете още преди американецът да бе намерил сили да ги изрече.
— Колко „язовеца“ имат китайците?
— В момента ли? Около двадесет и пет. Опитват се да се сдобият с още.
— Можеш да увеличиш мащаба на всичко, което съм ти казал.
— Вероятно ще се наложи, тъй като те увеличават военния си потенциал, Робин. Вече ти го казах — отвърна бързо и тихо Гришанов, но вече бе твърде късно. Поне в определено отношение.