Приемащият център представляваше огромна зала, в която можеха да се обработват едновременно много тела. Сега обаче в нея не се забелязваше такова оживление, както в миналото. Хората, работещи тук, не се свеняха от черния хумор. Някои от тях дори следяха метеорологичната прогноза за Виетнам и гадаеха в какво състояние ще пристигне товарът следващата седмица. Само миризмата бе достатъчна, за да държи любопитните настрана, затова в залата рядко се мяркаха висши офицери. Да не говорим за представители на Министерството на отбраната, които сигурно нямаше да понесат гледката. Но човек свиква с всичко и погребалните агенти определено предпочитаха тази миризма пред другите „аромати“ на смъртта. Едно от телата, принадлежащо на сержант Дуейн Кендъл, бе изпъстрено с рани. „Сигурно е стигнал само до полевата болница“ — помисли си погребалният агент. Някои от белезите ясно показваха отчаяната намеса на полевия хирург. Прорезите, които в обикновена болница щяха да предизвикат гнева на главния лекар, бяха безобидни в сравнение с пораженията, причинени от мината. „Хирургът сигурно се е опитвал да го спаси около двадесет минути“ — каза си погребалният агент и се зачуди защо не бе успял. Размерът и местоположението на прорезите подсказваха, че вероятната причина е черният дроб. Независимо от майсторството на лекаря човек не можеше да живее без него. Но по-интересен за агента се оказа белият етикет, висящ между дясната ръка и гърдите на трупа. Той съвпадаше с небрежно надрасканото име върху сандъка, в който бе пристигнал сержантът.
— Самоличността е установена — обърна се погребалният агент към капитана и сержанта, които обикаляха залата с бележници в ръце. Офицерът свери нужните му сведения с информацията в бележника, кимна и остави агента да върши работата си.
При обработването на телата се спазваше определена процедура и погребалният агент пристъпи към нея, без да бърза, но и без да се бави излишно. След минута той вдигна глава, за да се увери, че капитанът е в другия край на помещението. После дръпна конеца на шева, направен от колегата му в другия край на канала. Шевът веднага се разтвори и разкри гръдната кухина на трупа, където лежаха четири прозрачни найлонови пликчета, пълни с бял прах. Погребалният агент бързо ги прехвърли в чантата си и затвори дупката в тялото на Дуейн Кендъл. Това беше третата и последна пратка за деня. След още половин час работа над друго тяло погребалният агент приключи работния си ден. Той се качи в колата си „Меркюри кугар“ и потегли. Спря в един супермаркет за франзела и на излизане пусна няколко монети в уличен телефон.
— Да? — вдигна телефона Хенри Тъкър още на първото иззвъняване.
— Осем.
Линията прекъсна.
— Добре — каза на себе си Тъкър и остави слушалката.
Осем килограма от този. Другият му бе доставил седем, а никой от двамата не подозираше за съществуването на колегата си. Хенри организираше доставките в различни дни от седмицата. Сега, след като бе решил проблема със стоката, нещата можеха да потръгнат по-бързо.
Аритметиката бе проста. Всеки килограм имаше хиляда грама. Всеки килограм щеше да бъде размесен с безвредни съставки като например мляко на прах, което приятелите му вземаха от склад за търговия на едро. След прилежно смесване другите щяха да разпределят наркотика на по-малки дози, така че да е готов за продажба. Качеството и стремително нарастващата репутация на стоката щяха да осигурят малко по-висока цена от тази, която очакваше да получи от белите си приятели. Скоро щеше да се появи проблемът с количествотото всеки предпазлив човек Тъкър бе започнал с малко апетитът идваше с яденето. А „яденето“ продължаваше да се увеличава. Пристигащите пратки с чист рафиниран хероин бяха доста по-големи, отколкото предполагаха приятелите му. На тях засега им стигаше високото качество на стока та, но постепенно щяха да научат и за количеството. Тъкър обаче въобще не възнамеряваше дори да им намеква за начина на транспортиране. Елегантността му учудваше и мия него и той често сам се поздравяваше за това. Оценките на правителството — Тъкър се интересуваше от тях — за внос на хероин от Европа (те все не можеха да решат дали връзката е „френска“ или „сицилианска“) — възлизаха грубо на един тон чист наркотик годишно. Тъкър смяташе, че това ще промени, тъй като наркотиците бяха новата вълна в американския порок. Ако той можеше да внася по двадесет килограма седмично — а неговите възможности бяха далеч по-големи, — значи сам щеше да достигне квотата от един тон, да се опасява от данъчните инспектори. Тъкър бе изградил организацията си с оглед на най-строга секретност. Първо никой от значимите хора в екипа му не се докосваше до наркотиците. Противното означаваше смърт — факт, който Хенри бе изяснил още в началото по най-простия и нагледен начин. Далечният край на веригата изискваше само шест души. Двама от тях осигуряваха наркотика от местни източници, чиято довереност бе гарантирана по обичайния начин — много пари, плащани на нужните хора. Четиримата погребални агенти във Виетнам също получаваха добри пари и бяха подбрани заради бизнесменските си качества. Най-опасният и рискован етап — транспортирането — бе поверен американската авиация. Двамата агенти в приемащия център също се отличаваха с предпазливост. Те на няколко пъти му съобщаваха, че се е наложило да оставят хероина в труповете. Това, разбира се, бе неприятно, но добрият бизнесмен е внимателен, пък и продажбите бързо компенсираха загубите. Освен това и двамата погребални агенти отлично знаеха какво ще се случи, ако опитат да продадат няколко килограма за своя сметка.