От приемащия център стоката просто трябваше да бъде пренесена до удобно място. Задачата изпълняваше доверен и добре платен човек, който нито веднъж не бе превишил ограниченията на скоростта. „Най-добре изпипана обаче — мислеше си Тъкър, докато гледаше бейзболен мач и отпиваше от бирата си — е работата в залива.“ Освен предимството на местоположението той бе успял да убеди партньорите си, че наркотикът се доставя от кораби, преминаващи през залива Чесапийк на път за балтиморското пристанище. Те смятаха хода му за изключително оригинален. Всъщност Тъкър сам докарваше стоката в залива след прибирането й от съответното място. Анджело Ворано също се бе хванал на номера и след като купи платноходката на Хенри, му предложи той лично да прибира стоката от корабите.
С малко повече късмет Тъкър можеше да сложи ръка на търговията с хероин по цялото източно крайбрежие, стига, разбира се, американците да продължават да умират във Виетнам. Трябваше обаче да се подготви и за мира, който със сигурност щеше да настъпи някой ден. Междувременно нямаше да е зле, ако помисли как да разшири мрежата си за доставка. Това, с което разполагаше в момента, наистина действаше добре и му служеше като визитна картичка пред партньорите, но остаряваше бързо. Сегашната мрежа бе твърде малка за амбициите му и скоро трябваше да бъде променена. Но не биваше да се бърза.
— Е, вече е официално — хвърли една папка на бюрото Дъглас и погледна шефа си.
— Какво имаш предвид? — попита лейтенант Райън.
— Първо, никой не е видял нищо. Второ, никой си няма и хабер за кой сводник е работила. Баща й направо ме разби, като каза, че от четири години не е говорил с дъщеря си. Приятелят й пък сякаш е ослепял за времето преди и след изстрела.
Сержантът седна.
— А кметът изгуби интерес — завърши обобщението на случая Райън.
— Виж, Ем, нямам нищо против тайните разследвания, но закъсваме с процента на разкриваемост. Ами ако при следващите повишения ме забравят?
— Шегаджия си ти, Том.
Дъглас поклати глава и погледна през прозореца.
— По дяволите, може пък наистина да е работа на Темпераментното дуо — каза раздразнено сержантът.
Миналата нощ двойката въоръжени обирджии отново бе убила. Този път жертвата бе някакъв адвокат от Есекс. Един свидетел, скрит в колата си на около петдесет метра от местопроизшествието, потвърди, че нападателите са били двама. Почти всички полицаи смятаха, че за убийство на адвокат не трябва да се носи наказателна отговорност, но този път никой не се пошегува.
— Обади ми се, когато започнеш да си вярваш — обади се тихо Райън.
И двамата мъже добре знаеха, че техният случай не е дело на Темпераментното дуо. Онези бяха просто крадци. Имаха в досиетата си по няколко убийства и на няколко пъти бяха поразходили колите на жертвите си. Но тогава ставаше въпрос за спортни коли и престъпниците вероятно бяха решили просто да се поразтикат с хубаво возило. Полицията разполагаше с беглото им описание. Но в края на краищата Дуото се занимаваше с „бизнес“, а убиецът на Памела Маден явно имаше лични сметки за разчистване. Или пък на хоризонта бе изникнал нов извратен психопат, което допълнително усложняваше и без това обърканата им работа.