— Бяхме близко, нали? — попита Дъглас. — Момичето е знаело адреси, познавало е хора и със собствените си очи е виждало какво става.
— Но не знаехме за съществуването й, докато онзи глупак не ни лиши от услугите й — каза Райън.
— Е, той вече се е запилял някъде на майната си, а ние пак сме на изходна позиция.
Дъглас взе папката и се върна на бюрото си.
Кели завърза „Спрингър“ след залез-слънце. Над главата му избръмча хеликоптер, който вероятно бе излетял по задачи от съседната военноморска база. Във всеки случай той нито закръжи, нито увисна над острова. Соленият въздух тежеше от влага. В бункера положението бе още по-зле и на климатика му трябваше цял час, за да го промени. За втори път тази година „къщата“ изглеждаше по-празна отпреди. Стаите сякаш от само себе си се разшириха без втори човек, който да ги запълва. Кели се помота петнадесетина минути. Той се въртеше съвсем безцелно, докато не се улови, че гледа втренчено дрехите на Пам. Мозъкът му прещрака и каза, че няма да намери онова, което търси. Той сгъна дрехите и внимателно ги подреди в бившия гардероб на Тиш, който можеше да принадлежи и на Пам. Най-тъжното бе, че от нея нямаше много следи. Отрязаните до коленете джинси, фланелката, няколко интимни неща, жилетка, която тя обличаше вечер, и износените обувки. Толкова малко неща, които да му напомнят за нея.
Кели седна на ръба на леглото си и се загледа в тях. Колко бе продължило всичко? Три седмици? Само толкова? Но времето не се измерваше с броя на дните. Времето просто запълваше празнините в живота, а трите седмици, прекарани с Пам, бяха много по-дълги и съдържателни от всичкото време след смъртта на Тиш. Но това бе толкова отдавна. Престоят му в болницата изглеждаше като миг, но този миг издигаше непристъпна стена между най-прекрасния период в живота му и настоящето. Кели можеше да се приближи до стената и да надникне зад нея, но не и да докосне отвъдното. Понякога животът се превръщаше в жестока игра, а спомените — в терзание, тягостно натякваме за едно бленувано бъдеще, което глупостта бе провалила. И най-лошото от всичко — огромната стена между мечтите и настоящето бе дело на собствените му ръце. Той я бе построил точно както преди малко подреди ненужните вече дрехи на Пам в гардероба. Когато затвореше очи, образът й се появяваше. Чуваше гласа й в тишината, но уханието на тялото и докосването й вече ги нямаше.
Кели се протегна и докосна жилетката. Ликът на някогашната й притежателка изплува пред очите му. Той си спомни как големите му непохватни ръце разкопчаваха копчетата в търсене на любовта. Сега жилетката бе просто прежда, изпълнена с прекалено много празнота. Тогава Кели се разрида за пръв път, откакто научи за смъртта на Пам, и действителността разтресе тялото му. Сам, затворен между бетонните стени, той извика името й с напразната надежда, че тя може отнякъде да го чуе и да му прости за глупостта, която я бе убила. Може би най-сетне бе намерила покой. Кели се помоли Бог да е разбрал, че Пам никога не бе имала шанс да докаже себе си; да е видял добротата й и да я съди милостиво. Но дали молбите му щяха да бъдат чути? Погледът му се блъскаше в бетонните стени и отново се връщаше върху сгънатите дрехи.
Копелетата дори не бяха съхранили достойнството на тялото й, като го предпазят от опипващите мъжки погледи. Не, те искаха всички да разберат как са я наказали. Как са се наслаждавали на тялото й и са го захвърлили като леш на птиците. Пам Маден не означаваше нищо за тях. Бяха използвали живота й за собствено удоволствие, а смъртта й, — за да демонстрират арогантната си сила. Колкото важна бе Пам за него, за толкова безполезна я бяха смятали те. В съзнанието му изникна сцената със семейството на виетнамския старейшина. Нагледен урок: само посмей да ни предизвикаш, и ще си изпатиш. Другите също трябваше да разберат за мерзостта им. Те се гордееха с нея.
Кели се отпусна на леглото, изморен от принудителната почивка в болницата и напрегнатия ден. Той впери поглед в светещата лампа с надеждата да заспи и да сънува Пам, но последната му мисъл не бе за нея.
Ако неговата гордост можеше да убива, защо да не може и тяхната?!
Дъч Максуел влезе в кабинета си както обикновено в шест и четвърт. Въпреки че като помощник-главнокомандващ морските операции (Въздух) той не принадлежеше към йерархията на оперативното командване, Максуел си оставаше вицеадмирал и сегашната му служба изискваше да мисли за всеки самолет от американския флот като за собствен. На върха на купчината документи за днес лежеше сводката за въздушните операции над Виетнам през изминалия ден. „Вчера“ на практика означаваше „днес“ заради чудатостите на линията на смяна на датата. Този факт не преставаше да удивлява адмирала, въпреки че той лично бе воювал върху невидимата линия, прекосяваща Тихия океан.