— Сър, офицерите в нашата част никога не достигаха. Постоянно ги убиваха в бой. В продължение на два месеца аз бях тактически офицер на групата, но по принцип всички знаехме как да планираме диверсии. Не ме разбирайте погрешно, сър, но нещатните военнослужещи също могат да мислят.
Максуел леко настръхна.
— Не съм се и съмнявал.
— Далеч не всички офицери мислят като вас, сър — усмихна се Кели и отново погледна картата. — Подобни операции трябва да се планират в обратен ред. Започва се с онова, което ти е необходимо, за да поразиш целта, и едва тогава мислиш как да го придвижиш дотам.
— Остави това. Разкажи ми за речната долина — заповяда Максуел.
„Петдесет часа“ — спомни си Кели. Хеликоптерът го взе от Дананг и го закара на борда на подводницата „Скейт“. Тя влезе в учудващо дълбокия естуар на проклетата воняща река, като се бореше с течението и следваше катера на повърхността. После Кели слезе на брега и започна да се крие в храсталаците. Наблюдаваше движението по крайбрежния път, вслушваше се в тътена на батареите по хълмовете и се питаше какво ли ще се случи, ако някой виетнамски хлапак го открие и каже на баща си за него. И сега адмиралът го питаше как да рискува живота и на други хора на същото място. Той очевидно вярваше на преценката му също като Пам. Внезапната мисъл накара боцмана от запаса да потръпне.
— Онова място не е от най-приятните, сър. Синът ви също има впечатления от него.
— Не и от твоята гледна точка — забеляза Максуел.
„Вярно“ — спомни си Кели. Малкият Холандец се бе скрил в един пущинак и използваше радиото си само на определени часове в очакване Змията да го спаси. Той бе лежал, преглъщайки болката от счупения си крак, заслушан в грохота на зенитните батареи, свалили самолета му. Тогава те се опитваха да свалят самолетите на колегите му, атакуващи мост, който неговите бомби бяха пропуснали. „Петдесет часа“ — помисли си отново Кели. Петдесет часа без сън, без почивка, просто страх и преследване на целта.
— Колко е времето, сър?
— Не сме сигурни. Честно казано, аз дори не знам дали ще получим разрешение за операцията. Първо трябва да изготвим план и да го представим. Ако го одобрят, ще съберем хора, ще ги обучим и ще тръгнем.
— А ще се съобразите ли с климата?
— Ще трябва да действаме през есента. По-точно тази есен, защото иначе ще си останем само с плановете.
— Казвате, че ако не измъкнем момчетата, те никога няма да се върнат у дома?
— Не виждам друга причина да им организират специален лагер — отвърна Максуел.
— Адмирале, аз съм доста добър, но не съм на редовна служба.
— Ти си единственият, който е бил близко до мястото. — Максуел събра картите и снимките и ги подаде на Кели. — На три пъти си отхвърлял предложенията за военна кариера. Бих искал да знам защо, Джон?
— Истината ли да ви кажа? Ако бях приел, щяха да ме върнат обратно, а аз достатъчно си поиграх със съдбата.
Максуел прие спокойно откровеността и си пожела най-добрият му източник на информация да имаше ранг, отговарящ на способностите му. От друга страна, адмиралът си спомни, че на „Ентърпрайз“ бе летял с много нещатни военни, поне един от които притежаваше качествата за командир на авиогрупа. Освен това знаеше, че доброволците и запасняците, преминали обучението си във форт „Райкър“, ставаха най-добрите пилоти на хеликоптери. Но сега не беше време за подобни размисли.
— При Сонг Тай е била допусната една грешка — каза след малко Кели.
— И каква е тя?
— Вероятно момчетата са претренирали. След определено време острието на ножа затъпява, така да се каже. Изберете нужните хора и с максимум две седмици подготовка ще имате онова, което ви е нужно. Ако продължите и по-нататък, просто ще си изгубите времето.
— Не го чувам за пръв път — увери го Максуел.
— „Тюлените“ ли ще се занимават с операцията?
— Все още не знаем. Кели, мога да ти дам две седмици за размисъл, докато подготвим другите аспекти на операцията.
— Как да се свържа с вас, сър?
Максуел хвърли един пропуск за Пентагона на масата.
— Никакви телефонни позвънявания, никакви писма, идваш лично.
Кели се изправи и го изпрати до хеликоптера. Когато видя приближаването на адмирала, екипажът зае местата си и започна да подготвя SH-2 „Сий спирит“ за излитане. Роторът забръмча и Джон сграбчи ръката на адмирала.
— Предателство ли провали операцията в Сонг Тай?
Максуел го погледна сепнато.
— Защо питаш?
Кели кимна.
— Току-що отговорихте на въпроса ми, адмирале.
— Не сме сигурни, боцман.
Максуел наведе глава и влезе в кабината. Когато хеликоптерът се издигна, той отново си пожела Кели да бе постъпил в офицерско училище. Момчето се бе оказало по-умно от очакванията му и адмиралът реши да поговори с бившия му командир за пълна характеристика. Освен това Максуел се зачуди как ли ще реагира Кели на една призовка за запас. Нямаше да е хубаво да измами доверието му по този начин, но умът и сърцето на адмирала бяха заети с двадесетте мъже в ЗЕЛЕН ЧИМШИР. Трябваше първо да запази тяхната вяра. Пък и Кели сигурно имаше нужда да се откъсне от личните си неприятности. Последната мисъл като че ли поуспокои Максуел.