Кели наблюдава хоризонта, докато хеликоптерът се превърна в малка точка. После се отправи към работилницата си в бункера. Предния ден си мислеше, че днес по това време тялото ще го боли, а разсъдъкът му ще е чист. Сега обаче разбра, че е точно обратното. Упражненията му в болницата се отплащаха с по-големи лихви, отколкото смееше да очаква. Все още му липсваше издръжливост, но след първоначалната болка лявото рамо бе поело натоварването изключително добре. И сега, след като обичайният период на отпадналост след тренировка бе отминал, то показваше прекрасна форма. Кели очакваше да е така през целия ден. Тази вечер щеше да си легне рано, тъй като утре го очакваха нови изморителни упражнения. Джон бе решил този път да се състезава с часовника. Адмиралът му даде две седмици. Толкова си бе дал и самият той, за да влезе във форма. Сега се налагаше да използва времето и за нещо друго.
Военноморските бази си приличат независимо от размера и предназначението си. Те всички притежават определени атрибути. Един от тях е работилницата. В продължение на шест години остров Батарея бе служил като база на разрушители, които трябваше да бъдат поправяни и поддържани. Така че работилницата на острова разполагаше с нужните инструменти. В това отношение Кели имаше най-разнообразно оборудване, сякаш доставено по армейски сервизен каталог. Може би дори авиацията боравеше със същите пособия. Той включи фрезата и провери дали частите и смазочната й система са в изправност, за да е сигурен, че ще постигне онова, което иска.
Освен фрезата в работилницата имаше множество други инструменти. Чекмеджетата бяха пълни със заготовки — грубо обработени парчета метал, — които очакваха да бъдат приспособени за приложението им. Кели седна на един стол, за да помисли какво точно му трябва, и реши, че първо му е необходимо нещо друго. Той свали пистолета си 45-и калибър от стената, изпразни го, разглоби го и внимателно огледа затворната рама и дулото от всички страни.
— Ще ти трябва по две от всичко — каза на себе си Кели.
Той стегна затворната рама на здраво менгеме и с помощта на фрезата проби малки дупки в горната част. Машината се представи чудесно. Кели не бе завъртял дори и една четвърт оборот, когато малкият режещ нож проби закалената стомана на затворната рама. Той повтори упражнението и проби втора дупка на три сантиметра от първата. После почисти двата отвора от стружките и с това обучението му за работа с фрезата приключи. Един бърз оглед на променената затворна рама го убеди, че не е повредил нищо. Сега трябваше да пристъпи към по-сложната част.
Кели не разполагаше нито с времето, нито с инструментите, необходими за доброто изпипване на работата. Той знаеше да борави с електрожен, но му липсваше оборудването, за да изработи малките части на инструмента, от който се нуждаеше. Най-добре щеше да бъде да отиде в някоя малка леярна, но работниците там със сигурност щяха да отгатнат какво иска, а Кели не можеше да рискува. Затова той се успокои с мисълта, че доброто си остава добро, докато идеалното щеше да му донесе само главоболия, които не си заслужаваха труда.
Джон взе една стоманена заготовка, прилична на консервна кутия, но по-тясна и с по-дебели стени. Отново с помощта на фрезата той проби дупка в долната част на „консервата“, както вече я наричаше. Разполагаше с още седем подобни заготовки, но с по-малък външен диаметър. Той ги скъси до дължина деветнадесет милиметра и проби дупки и в техните дъна. Малките заготовки заприличаха на пробити чашки или пък на саксии с вертикални стени. Всяка от тях бе „заглушител“. Кели се опита да пъхне заглушителите в „консервата“, но откри, че са твърде широки. Той изръмжа недоволно и се захвана да ги стругова. Операцията му отне петдесет изпълнени с ругатни минути, но в крайна сметка външният диаметър и на седемте излъскани заглушители бе с един милиметър по-малък от този на „консервата“. Когато свърши, Кели се самонагради с една студена кока-кола и вкара заглушителите на мястото им. Те стояха в „консервата“ достатъчно свободно, за да излизат лесно, но не чак толкова, та да тракат. Добре. Кели ги извади и направи капаче, което да се завинтва за горния край на „консервата“. Когато свърши, той първо изпробва капачето, а после вкара отново заглушителите вътре. Едва сега забеляза, че е забравил да пробие отвор на капачето. Грешката бързо бе коригирана с помощта на фрезата. Най-после „консервата“ бе напълно готова и гой погледна през отвора. Поне бе успял да пробие всички па едно и също място.