Сега идваше най-важната част. Кели внимателно подготви машината за работа и поне пет пъти провери дали всичко е наред, преди със затаен дъх да я включи. Въпреки че няколко пъти бе наблюдавал отстрани операцията, той никога не я бе вършил сам. В края на краищата бе боцман, а не механик. Когато приключи, той сглоби пистолета и излезе отвън с кутия патрони за пушка 22-и калибър.
Кели харесваше своя голям и тежък автоматичен колт, но патроните за него бяха много скъпи. Предната година той го бе приспособил за муниции .22. Джон подхвърли празната кутия от кока-кола на пет-шест метра пред себе си и зареди три патрона в пълнителя. Сега вече нямаше нужда от шумозаглушителни слушалки. Той зае обичайната си отпусната стойка, после бързо вдигна пистолета и го хвана с две ръце. Внезапно Кели замръзна, защото разбра, че шумозаглушителят му пречи да вижда. Това бе неприятно. Кели свали оръжието, но после отново го вдигна и натисна спусъка, без да вижда целта. Не беше трудно да се досети за резултата — кутията си стоеше непокътната. Лоша работа. Хубавото бе, че заглушителят се представяше добре. Звукорежисьорите в телевизията и киното често объркват хората, като ги карат да си мислят, че пистолетът със заглушител издава почти музикален звук, нещо като „пинг“. В действителност звукът прилича не стърженето на телена четка по дъска. Изстреляният куршум притиска изгорелите газове и не им позволява да излязат от заглушителя, така че те се разсейват в него. Петте вътрешни преградки — с капачката ставаха шест — намаляваха шума от изстрела до шепот.
„Всичко е чудесно — помисли си Кели, — само дето не улучих.“ Целта му сигурно щеше да чуе металическия звук на движещата се затворна рама, който не можеше да се сбърка с нещо безобидно. Пропускането на празна кутия от пет метра въобще не говореше добре за точността му. Разбира се, човешката глава е по-голяма, но целта му вътре в нея — не. Кели се отпусна и опита отново, като вдигна пистолета с бързо и плавно движение. Този път започна да натиска спусъка в момента, в който заглушителят се изравни с долния край на кутията. Опитът му излезе сполучлив. Кутията падна продупчена на около два сантиметра от дъното. Беше хванал момента. Следващият му куршум попадна приблизително в центъра на кутията и Кели се усмихна. Той извади пълнителя, зареди още пет патрона и след минута кутията вече не ставаше за нищо. Бе продупчена на седем места, а шест от куршумите бяха попаднали в центъра.
— Все още не си изгубил усета си, Джон — каза на глас Кели и спусна предпазителя.
Но все пак не трябваше да забравя, че е стрелял през деня, и то срещу безжизнено парче тенекия. Той се върна в работилницата и отново разглоби пистолета. Заглушителят бе понесъл натоварването без видими поражения, но въпреки това Джон го почисти и смаза. „Още нещо“ — помисли си той. Кели взе малка четка и начерта с емайллак бяла линия в горната част на затворната рама. Вече бе два следобед. Кели си позволи лек обяд, преди отново да се захване с тренировки.
— Толкова много?
Да не би да се оплакваш? — попита Тъкър. — Какво ти става, не можеш ли да се справиш?
— Хенри, ще се справя с всичко, което докараш — отвърна Пиаджи, леко объркан от арогантността на съдружника си. Какво ли щеше да последва?
— Ще останем тук цели три дни! — изхленчи на свой ред Еди Морело.
— Страх те е да оставиш женичката си толкова дълго сама ли? — присмя му се Тъкър.
Той вече бе решил, че Еди ще е следващият. Морело и без това нямаше чувство за хумор. Лицето му почервеня.
— Виж, Хенри…
— Спокойно, да не се караме — намеси се Пиаджи. После хвърли поглед към осемте килограма стока на масата пред него и се обърна към Тъкър: — Иска ми се да знам откъде го вземаш.
— Разбира се, че ти се иска, Тони, но вече говорихме за това. Ще се оправиш ли?
— Не забравяй, че хванеш ли се веднъж на хорото, няма пускане. Хората започват да разчитат на теб. Ако изведнъж спреш доставките, ще се почувстваш като дресьор, останал без захарчета в клетката на мечките.
Мозъкът на Пиаджи вече щракаше. Той имаше доста контакти в Ню Йорк и Филаделфия — предимно млади хора като него, уморили се да работят за разни старомодни мустакати чичковци. В този бизнес можеха да се изкарат-ужасно много пари. Пиаджи се чудеше до какви източници има достъп Хенри. Бяха започнали едва преди два месеца с два килограма. Те имаха качеството на най-доброто „сицилианско бяло злато“, но го биеха с двойно по-ниска цена. Пък и за доставките се грижеше не той, а Хенри, което правеше сделката двойно по-привлекателна. И не на последно място мерките за сигурност на Тъкър определено впечатляваха Пиаджи. Хенри не беше от онези тъпаци с големи планове и малко мозък. Той беше олицетворение на бизнесмена — спокоен и професионален. „Въобще човек, с когото си заслужава да бъдеш съдружник“ — помисли си Пиаджи.