— Вижте, полковник, аз бях просто адютант. Колко пъти трябва да ви го казвам? Вършех всичко онова, което правят и адютантите на вашите генерали — дребна и незначителна работа.
— Тогава защо сте с такъв чин?
„Тъжно е — помисли си полковник Николай Евгениевич Гришанов, — че човек трябва да изтърпи всичко това.“ Но полковник Захариас не бе човек. „Той е враг — напомни си неохотно руснакът — и трябва да го накарам да говори.“
— Нима и при вас не е така? Някой генерал те забелязва и набързо те повишават. — Американецът замълча за момент. — Освен това трябваше да пиша речи. — Това признание не можеше да му навреди, нали?
— В нашите военновъздушни сили тази работа се върши от политическия офицер — махна с ръка Гришанов, сякаш за да прогони лъжата на пленника си.
Това бе шестнадесетата им среща. Гришанов бе единственият съветски офицер, който можеше да разпитва американците. Виетнамците явно внимателно използваха козовете си. Двадесет човека. Всички си приличаха и същевременно бяха толкова различни. Досието на Захариас твърдеше, че той е едновременно разузнавателен офицер и пилот. Бе прекарал двадесетгодишната си кариера в разучаване на системите за противовъздушна отбрана. Имаше инженерна диплома от Калифорнийския университет. Досието дори включваше наскоро издирено в университетския архив копие от дипломната му работа „Аспекти на разпространението и разпръскването на микровълни над пресечена местност“. Услугата бе свършена от някой незнаен помощник — един от тримата, осигурили сведенията му за американеца. В Съветския съюз подобна дипломна работа веднага щеше да бъде иззета като поверителна информация и Гришанов го знаеше. Тя представляваше доста оригинална разработка по проблемите на нискочестотното радарно излъчване и даваше указания как самолетите могат да го избягнат, използвайки планините и възвишенията. След три години служба в ескадрила от изтребители Захариас бил преместен във военновъздушната база „Офът“ до Омаха, Небраска. Там участвал в тренировъчни полети, свързани с военните планове на Стратегическото въздушно командване за разбиването на съветската ПВО от бомбардировачи В-52. Захариас усилено прилагал теоретичните си познания по физика в практичния свят на стратегическата ядрена война.
Гришанов не можеше да се застави да мрази този човек. Самият той боен пилот, наскоро сдал командването на полк в ПВО на СССР (съветското командване на противовъздушната отбрана) и преместен на нов отговорен пост, руският полковник по някакъв странен начин бе точна проекция на Захариас. По време на война Гришанов трябваше да спре бомбардировачите, летящи към страната му, а в мир имаше задачата максимално да затрудни проникването им в съветската ПВО. Това правеше сегашната му работа едновременно трудна и необходима. Той не бе офицер от КГБ и със сигурност нямаше нищо общо с малките кафяви диваци, които измъчваха хората. Виж, да застреляш човек, бе нещо съвсем различно, но Гришанов не можеше да причинява болка дори и на американците, които искаха да разрушат родината му. От друга страна, онези, които умееха да извличат информация, не можеха да я анализират. Нямаше да им помогнат дори предварително написаните въпроси, защото единствено очите на разпитвания издаваха правилния отговор. Ако човек е бил достатъчно умен, за да изготви плановете, той със сигурност можеше да излъже толкова убедително и авторитетно, че да заблуди почти всеки.
Гришанов въобще не харесваше гледката пред себе си. Американецът срещу него бе не само опитен, но и смел — човек, обучавал лично американските специалисти по откриване на ракетните установки, наречени „Дива невестулка“. Руснаците по-скоро биха използвали наименованието за означаване на операцията, защото малките хищници преследваха плячката си дори и в бърлогата й. Пленникът му бе летял точно в осемдесет и девет такива мисии. Ако виетнамците правилно бяха идентифицирали самолета — както американците, така и руснаците си водеха точна статистика за това, — то сега Гришанов говореше с необходимия му човек. „Може би някога ще публикувам този разпит“ — помисли си руснакът. Гордостта на Захариас казваше на враговете му кого точно са пленили, но Гришанов и без това знаеше. Американецът се държеше като истински пилот и руският полковник си каза, че той също би постъпил така при евентуално пленяване. Гришанов се опитваше да си внуши, че спасява живота на човека срещу себе си. Вероятно Захариас бе убил доста виетнамци — и то не прости селяни, а обучени в Съветския съюз ракетни специалисти, — което надали щеше да му бъде простено. Но това не бе негов проблем и руснакът не искаше политическите убеждения да попречат на професионалните му задължения. Специалността му бе една от най-научните и със сигурност най-сложната в руския отбранителен комплекс. Американецът от своя страна пък трябваше да планира атаката на стотици самолети, всеки от които с екипаж от отлични специалисти. Поради това начинът им на мислене, тактическите им схеми бяха също толкова важни за Гришанов, колкото и самият им план на действие. Що се отнасяше до него, американците можеха да избиват колкото си искат от тези копелета. Малките отвратителни фашисти разбираха политическата философия на страната му колкото и канибалите разбират от кулинарно изкуство.