— Сто седемдесет и пет месечно. Освен това трябва да ми оставите депозит за един месец.
— А разноските?
— Можете да ги плащате сам или пък да го предоставите на нас. Някои от наемателите ни предпочитат втория начин. Ще ви излиза средно по около четиридесет и пет долара месечно.
— По-лесно ще е да плащам една вместо две или три сметки. Значи така. Сто седемдесет и пет плюс четиридесет и пет…
— Двеста и двадесет — обади се услужливо управителят.
— Четиристотин и четиридесет — поправи го Кели. — Нали искахте едномесечна предплата? Мога да ви платя с чек, но банката не е в града. Все още не съм си открил сметка тук. Какво ще кажете за пари в брой?
— Няма никакъв проблем — увери го управителят.
— Чудесно. — Кели извади портфейла си и отброи сумата, но после спря. — Ще ви дам шестстотин и шестдесет. Нека бъдат три месеца, ако нямате нищо против, разбира се. Само че ще ви помоля за разписка.
Услужливият управител извади един кочан от джоба си и веднага написа сметката.
— А мога ли да ползвам телефон? — попита Кели.
— Ако желаете, ще ви прекараме още следващия вторник. Трябва обаче да оставите депозит и за него.
— Моля ви, погрижете се за това — подаде още пари Кели. — Багажът ми все още не е пристигнал. Откъде мога да си взема чаршафи и разни други дреболии?
— Днес не работи почти нищо, но утре ще имате голям избор.
Кели погледна голия матрак. Буците личаха отдалеч.
— Е, спал съм и на по-лоши легла — вдигна рамене той.
— Ветеран ли сте?
— Морски пехотинец — отвърна Джон.
— И аз бях такъв — отвърна изненадващо управителят. — Нали няма да ни създавате проблеми?
Лично той не очакваше, но собственикът настояваше въпросът да бъде задаван. Кели му отвърна с успокоителна глуповата усмивка.
— Разправят, че доста хъркам.
След двадесет минути Кели пътуваше с едно такси към центъра. Той слезе на пенсилванската гара, откъдето хвана първия влак за Вашингтон. Ново такси го откара на яхтата му. Когато се смрачи, „Спрингър“ вече пътуваше надолу по Потомак. „Всичко щеше да е къде-къде по-лесно, ако имаше поне един човек, който да ми помага“ — помисли си Джон. Губеше толкова много време в излишно размотаване. Нима бе излишно? Може би не. Докато пътуваше, Кели не спираше да мисли, а това бе не по-малко важно от физическата подготовка. Пристигна у дома си точно преди полунощ след шест часа усилени размишления и планиране.
Въпреки прекарания в непрестанно движение уикенд време за губене нямаше. Кели събра дрехите си, повечето от които бе купил в покрайнините на Вашингтон. Чаршафи щеше да си вземе в Балтимор. Храна също. Колтът му бе завит в стари парцали заедно с две кутии амуниции. Смяташе, че няма да има нужда от повече, пък и патроните тежаха. Докато изработваше още един заглушител, Кели прехвърли наум плановете си. Намираше се в чудесна форма, почти толкова добра, колкото и във Виетнам, и бе стрелял ежедневно. „Мерникът ми е по-добър от всякога“ — мислеше си той, докато вършеше работата си почти механично. В три сутринта новият заглушител бе готов и изпробван. Половин час по-късно „Спрингър“ вече плаваше на север. След Анаполис щеше да си позволи няколко часа сън.
Нощта бе самотна. По небето пробягваха откъслечни облаци и умът му заблужда, докато Кели отново не се концентрира. Той вече не бе мързелив цивилен, но въпреки това си позволи една бира, докато обмисляше различните варианти. Какво бе забравил? Успокоителният отговор гласеше, че не се сеща за нищо такова. По-неприятната мисъл бе, че все още знае твърде малко. Били имаше червен спортен плимут. Някакъв негър на име Хенри. Знаеше къде действат. И нищо повече.
Но.
Но той се бе сражавал с въоръжени и обучени врагове, за които знаеше още по-малко. Щеше да се постарае и сега да бъде поне толкова внимателен, колкото по онова време. Дълбоко в себе си Кели усещаше, че ще постигне целта. Отчасти защото бе по-опитен и доста по-мотивиран от тях. Другата причина — изненадано установи Джон — бе, че не му пукаше за последствията. Копнееше единствено за резултата. Той си спомни един наизустен в католическото училище пасаж от Вергилиевата „Енеида“, който бе осмислил мисията на Еней още преди две хилядолетия: Una salus victus nullam sperare salutem. (Единствената надежда на обречените е да не се надяват на спасение.) Зловещата мисъл го накара да се усмихне. Джон продължи пътуването си под студената светлина на звездите, преминала огромни разстояния и изпратена още преди той или дори Вергилий да са били родени.
Хапчетата й помогнаха да забрави действителността, но не действаха през целия път. Дорис не толкова формулира съзнателно мисълта, колкото я чу, почувства я като нещо, което не искаше да вижда, но което въпреки това не си отиваше. Вече се бе превърнала в роб на успокоителните. Сънят идваше трудно и в празната стая Дорис не можеше да избяга от себе си. Ако можеше, щеше да вземе повече хапчета, но тук не й позволяваха да прави каквото си иска. Пък и тя надали наистина го искаше. Хапчетата й носеха краткотрайна забрава, привидна свобода от страха, но онези не искаха да й дават подобни неща. Дорис виждаше много повече, отколкото те предполагаха. Надникваше в бъдещето, но това бе слаба утеха. Рано или късно ченгетата щяха да я хванат. И преди я бяха арестували, но не за нещо толкова голямо. Сега щяха да я приберат за дълго. Полицаите щяха да се опитат да я накарат да говори, щяха да й обещаят защита. Дорис обаче знаеше какво ще последва. Бе видяла смъртта на две приятелки. Приятелки? Най-близкото нещо до приятелка. Момичета, с които да говори, които споделяха съдбата й. Макар държани насила тук, те все пак успяваха да се шегуват, да удържат малки победи над силите, управляващи съществуването им, да виждат призрачни светлини на тъмния хоризонт. Момичета, с които да споделя сълзите си. Но две от тях вече бяха мъртви и Дорис бе гледала как умират. Бе седяла тук дрогирана, но будна. Бе гледала очите, бе видяла и почувствала болката им с пълното съзнание, че не може да им помогне. И още по-лошо, бе разбрала, че те също го знаят. Кошмарите също бяха нещо ужасно, но те поне не можеха да ти навредят. Човек просто се буди и избягва от сънищата си. Но не и от този. Тя се наблюдаваше отстрани. Сякаш бе робот, който не може да управлява действията си, но не може и да попречи на другите да го правят. Тялото й се движеше само под чужда команда. Трябваше да крие дори мислите си. Боеше се да ги допусне в главата си, за да не се изпишат по лицето й и да бъдат забелязани. Днес обаче, колкото и да се опитваше, не можеше да го направи.