Рик лежеше до нея и бавното му дишане нарушаваше тишината. Една част от нея го харесваше. Той бе най-нежният от всички и Дорис понякога си мислеше, че я харесва. Само мъничко. Поне не я биеше толкова жестоко. Разбира се, винаги трябваше да бъде нащрек, защото гневът му бе не по-малко ужасен от този на Били, но Дорис се опитваше да е добра с него. Другата част от нея й казваше, че е глупачка, но сега съдбата й се определяше не по нейна воля. Пък и знаеше до какво води съпротивата. След една особено тежка нощ Пам я бе прегърнала и й бе прошепнала плановете си за бягство. По-късно Дорис се бе молила приятелката й да е успяла и в края на краищата да има надежда. И после какво? Бе видяла как я довличат тук и безпомощно бе гледала да правят с нея всичко, каквото им дойде наум. Видя смъртта на Пам, конвулсиите на тялото й от липсата на кислород и смеещото се мъжко лице само на сантиметри от това на приятелката й. Единствената съпротива, която се осмели да извърши, бе да среше косите на Пам. И слава богу, че онези не го бяха забелязали. Дорис бе плакала през цялото време и се бе молила по някакъв начин Пам да узнае, че някой мисли за нея дори и в смъртта. Но жестът си остана напълно безсмислен и това направи сълзите й още по-горчиви.
Какво лошо бе сторила? Дорис се питаше колко ли жестоко трябва да е обидила Бог, за да заслужи такъв живот. И как можеше въобще някой да заслужи подобно мизерно и безнадеждно съществуване?
— Впечатлен съм, Джон — каза Роузън, без да откъсва очи от пациента си. Кели седеше на кушетката, гол до кръста. — Какво си правил?
— Осем километра плуване за раменете. По-добре е от тежестите, макар че вечер не забравях и тях. Малко крос и това е всичко. По същия начин се поддържах и навремето.
— Иска ми се да имам твоето кръвно налягане — забеляза хирургът и свали апаратчето. Сутринта бе правил тежка операция, но все пак успя да намери време за приятеля си.
— Упражнявай се, Сам — посъветва го Кели.
— Нямам време, Джон — оплака се неохотно хирургът.
— Ти си лекар и би трябвало да знаеш какво ти е нужно.
— Вярно — съгласи се Роузън. — Иначе как си?
Кели му отвърна с поглед. Не с усмивка или гримаса, а просто със спокоен поглед и Сам разбра всичко. Той опита още веднъж:
— Има една стара поговорка: „Преди да тръгнеш да отмъщаваш, изкопай два гроба.“
— Само два? — попита учудено Кели.
Роузън кимна.
— Четох доклада за аутопсията. Не мога да те разубедя.
— Как е Сара?
Роузън не се възпротиви на новата тема.
— Затънала е до гуша в новия си проект. Толкова се е ентусиазирала, че постоянно ми говори за него. Трябва да призная, че е доста интересно.
Точно тогава в кабинета влезе Санди О’Тул. Кели смути и двама им, като вдигна фланелката и закри гърдите си.