— Моля ви!
Сестрата толкова се обърка, че се разсмя, и Сам я последва. Едва тогава обаче Роузън разбра, че Кели наистина е готов да изпълни замислите си. Всичко говореше за това: отличната му форма, поведението, твърдият блясък в очите, който омекваше като с магическа пръчка. „Прилича на хирург“ — помисли си Роузън. Това бе странна аналогия, но колкото повече наблюдаваше приятеля си, толкова повече се убеждаваше, че той знае какво прави.
— Изглеждате доста добре за човек, по когото преди няколко седмици са стреляли — каза приятелски О’Тул.
— Водя здравословен живот, госпожо. За цял месец съм изпил само една бира.
— Госпожа Лот дойде в съзнание, доктор Роузън — съобщи сестрата. — Изглежда чудесно. Явно няма да има усложнения. Съпругът й вече дойде да я види. Той сигурно също ще се справи, макар че имам едно наум.
— Благодаря, Санди.
— Е, Джон, ти също си здрав. Обличай си тениската, преди Санди да се е изчервила — цъкна с език Роузън.
— Къде може да се обядва наоколо? — попита Кели.
— Щях да те заведа лично, но след десет минути имам среща. Санди?
Тя погледна часовника си.
— На мен май ми е време да обядвам. Искате ли да рискуваме в болничния стол, или предпочитате да потърсим не що навън?
— Вие сте местната, госпожо.
Тя го заведе в бистрото, където също готвеха болнична храна, но човек поне можеше да прибави сол и някоя друга подправка. Кели си избра нещо питателно, може би дори здравословно, като се надяваше, че ще компенсира блудкавия вкус.
— Постоянно ли сте така заета? — попита Джон, след като си избраха маса.
— Непрекъснато.
— Къде живеете?
— Встрани от булевард „Лок Рейвън“. Точно до Каунти.
Кели разбра, че тя въобще не се е променила. Санди О’Тул се държеше съвсем нормално, но празнотата в живота й не бе много по-различна от тази в неговия. Само че докато той можеше да направи нещо — тя не. Санди протягаше ръце от черупката си. Имаше хубаво чувство за хумор, но скръбта я пресрещаше навсякъде. Силна, дълбока скръб. Реалните, осезаеми врагове, с които можеш да се бориш, си имаха и предимства. Прогонването на призраци бе далеч по-трудно.
— Да не би да е от онези еднотипни къщи, които се виждат навсякъде?
— Не, по-скоро прилича на бунгало или нещо подобно. Голяма двуетажна къща. Половин акър. Това ми напомня — добави тя, — че през почивните дни трябва да окося тревата.
Санди си спомни, че Тим обичаше да върши тази работа. Бе решил да напусне армията след второто си отиване във Виетнам, да завърши право и да заживее нормално. И всичко това й бе отнето от някакви хора в далечна страна.
Кели не знаеше какво точно си мисли Санди, но не бе и необходимо. Промяната на изражението и потрепването на ГЛаса й му казваха всичко. Как да я развесели? Странен въпрос, като се имаха предвид плановете му за следващата седмица.
— Когато лежах в болницата, бяхте много мила с мен. Благодаря.
— Опитваме се да се грижим добре за пациентите си — каза тя с приятелски нотки в гласа.
— Красиво лице като вашето трябва да го прави по-често — посъветва я Кели.
— Какво да прави?
— Да се усмихва.
— Трудно е — отвърна сериозно тя.
— Знам, госпожо, но преди малко успях да ви разсмея — напомни й Джон.
— Изненадахте ме.
— Заради Тим е, нали?
Въпросът я стресна. Хората не биваше да питат за подобни неща. Тя погледна втренчено Кели.
— Не разбирам.
— От една страна, е лесно, а, от друга — трудно. Трудното е — продължи Кели замислено — да разбереш защо хората изпитват необходимост от подобни неща. В крайна сметка осъзнаваш, че около теб има много лоши хора и някой трябва да се разправи с тях. В противен случай те ще се разправят с теб. Можеш да опиташ да не ги забелязваш, но това не помага. Понякога пък се натъкваш на неща, които просто не можеш да не забележиш. — Кели се облегна и затърси думи, за да продължи. — Тук виждаш много лоши неща, Санди. Аз пък съм виждал ужасни. Виждал съм хора, които…
— Кошмарът ти?
Кели кимна.
— Точно така. Онази вечер за малко не ме убиха.
— Какво е…
— Сигурен съм, че не искаш да знаеш. Наистина. Искам да кажа, че самият аз и досега не проумявам как хората могат да вършат подобни неща. Може би дотолкова вярват в нещо, че забравят колко е важно да си човек. Или пък не са като другите. Не мислят по същия начин, не изпитват същите чувства. Не знам. Във всеки случай обаче действията им са напълно осезаеми. Някой трябва да ги спре.
„Дори когато знаеш, че е безсмислено“ — не посмя да добави Кели. Как можеше да й каже, че съпругът й е загинал в името на обречена кауза?