— Значи съпругът ми е бил рицар в блестящи доспехи, яхнал бял кон? Това ли се опитваш да ми кажеш?
— Ти носиш бяло, Санди. Ти също се бориш с врагове. Но те не са единствените. Има и други. Някой трябва да се изправи срещу тях.
— Никога няма да разбера кому беше нужна смъртта на Тим.
„Въпросът винаги опира до това“ — помисли си Кели. Наболелите политически и социални проблеми нямаха място тук. Всеки си имаше живот, който трябваше да завърши по естествен начин след определеното време от Бог, Съдбата или други сили, които хората не можеха да контролират. Кели бе виждал смъртта на много хора и сам бе я причинявал. Всеки живот бе ценен за собственика и за близките му. И как можеше да се обясни кому е нужно всичко това? И още по-важно, как можеше човек да го обясни на самия себе си? Но това бе нещо външно. Вътре в него нещата стояха по съвсем различен начин. Може би отговорът се криеше там?
— Работата ти е тежка, нали?
— Да — отвърна Санди и леко кимна с глава.
— Защо не се заемеш с нещо по-лесно? Например да работиш в регистратурата или пък в родилното отделение, където е по-весело.
— Да, наистина е по-весело — отвърна сестрата.
— Освен това работата там не е маловажна. Грижата за бебетата сигурно не предлага бог знае какво разнообразие, но все пак трябва да се върши съвестно, нали?
— Разбира се.
— Но ти предпочиташ да работиш в неврохирургията и да вършиш тежката работа.
— Някой трябва да…
„Бинго“ — помисли си Кели и я прекъсна:
— Трудно е, нали? Имам предвид работата. Понякога сиурно ти писва.
— Случва се.
— Но все пак ти не се отказваш — забеляза Кели.
— Да — отвърна Санди. Отговорът й прозвуча като нещо по-силно от признание.
— Ето затова Тим също не се е отказал от работата си. В очите й проблесна искрица разбиране, но скръбта побърза да я изгаси.
— И все пак няма смисъл.
— Може би мисията няма смисъл, но хората имат — предположи Кели. Мисълта му не можа да стигне по-далеч. — Съжалявам, не съм проповедник, а просто изпочупен флотски боцман.
— Не си чак толкова изпочупен — отвърна О’Тул и приключи с обяда си.
— И част от заслугата за това е ваша, госпожо. Благодаря. Комплиментът му заслужи нова усмивка.
— Не всички пациенти оздравяват, така че се гордеем с излекуваните.
— Може би всички се опитваме да спасим света, Санди. Всеки колкото може — каза Кели.
Той стана и настоя да я изпрати до отделението. Трябваше да стигнат почти до вратата, за да се реши да каже:
— Знаеш ли, иска ми се да вечеряме заедно. Не веднага, но…
— Ще си помисля — отвърна тя.
Една част от Санди отхвърли идеята, а друга се замисли върху нея, макар да знаеше, че все още е твърде рано и за двама им. Е, за нея не чак толкова, разбира се. Що за човек бе този? Какви бяха рисковете от познанството с него?
13.
ЗАДАЧИ
Посещаваше Пентагона за пръв път. Сред всички тези военни се чувстваше като бяла врана. Дори се почуди дали не е, задето идва без униформа, но Кели я бе носил, когато трябва. Сега бе облечен в лек син костюм с миниатюрна лентичка на ревера, символизираща флотски кръст. Когато слезе от автобуса, той се огледа за карта на огромната сграда. Намери я на едно табло и веднага я запамети. След пет минути стоеше пред нужния му кабинет.
— Какво обичате? — попита го един старшина.
— Казвам се Джон Кели. Имам среща с адмирал Максуел.
Поканиха го да седне. На малката масичка пред него лежеше брой на „Флотско време“. Кели не бе чел вестника от уволнението си. Въпреки това успя да сдържи носталгията си. Ругатните и клеветите по адрес на армията, които слушаше, не го бяха променили.
— Господин Кели? — обади се някакъв глас.
Джон се изправи и влезе през отворената врата. След като я затвори, над нея светна червен надпис „Не влизай!“
— Как си, Джон? — обади се пръв Максуел.
— Чудесно, сър, благодаря.
Цивилен или не, Кели не можеше да прогони смущението от присъствието на адмирал пред себе си. Нещата се влошиха още повече, когато през някаква друга врата влязоха двама души. Единият бе цивилен, но другият — контраадмирал. Той също бе летец и на гърдите му висеше медал за храброст, което още повече задължаваше. Максуел представи гостите си един на друг.
— Много съм чувал за вас — каза Подулски и разтърси ръката на по-младия мъж.
— Благодаря, сър — отвърна смутено Кели. Не знаеше какво друго да каже.
— С Каз се знаем от години — намеси се Максуел. — Аз имам петнадесет — посочи японските знаменца на стената той, — а Каз осемнадесет.
— И всичките са снимани — увери го Подулски.
— Аз пък не съм свалил нищо — намеси се Гриър, — но за сметка на това вятърът не ми е продухал мозъка.