Освен че носеше цивилен костюм, този адмирал държеше в ръка и папката с картите. Той извади една от тях. Кели имаше същата на острова, но неговата не бе така одраскана. После се появиха и снимките и Джон отново видя лицето на полковник Захариас. Тази снимка бе увеличена и човекът от нея определено приличаше на армейската фотография на Захариас, която адмиралът също извади.
— Бил съм само на пет километра от мястото — забеляза Кели. — Но никой не ми е казвал, че…
— Тогава все още го е нямало. Построили са го наскоро, преди по-малко от две години — обясни Гриър.
— Имаш ли нови снимки, Джеймс? — попита Максуел.
— Получих едни въздушни, правени от голяма височина, но в тях няма нищо интересно. Натоварил съм един опитен специалист, бивш летец, да прегледа всеки кадър от местността. Докладва само на мен.
— От теб май ще излезе добър шпионин — цъкна с език Подулски.
— Наистина съм им необходим — отвърна весело Гриър, но в тона му се долавяха сериозни нотки.
Кели просто седеше и гледаше тримата адмирали. Те бъбреха досущ като войници, само дето се изразяваха по-хубаво. Гриър отново се обърна към него:
— Разкажи ми за долината.
— Мястото е добро, ако искаш…
— Не, първо кажи как измъкна малкия Холандец. Искам да науча всяка твоя стъпка — нареди Джеймс Гриър.
За петнадесет минути Кели обясни всичко от момента па раздялата му с подводницата „Скейт“ до прибирането им на борда на „Кити Хоук“ с хеликоптер. Разказът му вървеше леко. Той обаче остана изненадан от постоянното споглеждане между адмиралите.
Кели все още не можеше да чете погледи. За него адмиралите не изглеждаха стари, нито пък имаха напълно човешки облик. Те бяха адмирали — божествени безсмъртни създания, които вземаха важни решения и изглеждаха точно така както трябва, дори и цивилният. Освен това Кели не се мислеше за млад. Той бе преживял битки, след които всеки човек се променя завинаги. Но те гледаха на нещата от друг ъгъл. На Максуел, Подулски и Гриър се струваше, че преди тридесет години не са били много по-различни от този млад мъж. Един поглед им бе достатъчен, за да разберат, че Кели е роден войник, и в него те виждаха себе си. Затворническите погледи, които си разменяха, ги оприличаваха на дядовци, гледащи как малкото им внуче прави първите си несигурни стъпки по домашния килим. Но в случая стъпките бяха доста по-важни.
— Свършил си отлична работа — обади се Гриър, след като Кели приключи разказа си. — Значи районът е гъсто населен?
— И да, и не, сър. Искам да кажа, че там няма градове или нещо подобно, но е пълно с малки ферми. Освен това чувах и виждах движението по пътя. Минаха само няколко камиона, но бе задръстено от колелета, волски каруци и тем подобни.
— Значи не е имало много войници? — попита Подулски.
— Те сигурно се движат по този път, адмирале. — Кели посочи една линия на картата, около която се виждаха означения на северновиетнамски части. — Как мислите да стигнете дотам?
— На този свят нищо не става лесно, Джон. Обмисляме варианта с използване на хеликоптер. Другата възможност е да ги атакуваме с амфибии и да напреднем по този път.
Кели поклати глава.
— Много е далеч. Пътят се отбранява лесно. Господа, трябва да разберете, че Виетнам е във война. Там почти всички са обличали униформа, а когато имаш оръжие, започваш да се чувстваш като участник в отбора. В този район има достатъчно хора, за да направят живота ви труден. Няма да успеете.
— И тези хора наистина подкрепят комунистическото правителство? — попита учудено Подулски. Звучеше му невероятно. Но не и на Кели.
— За бога, адмирале, защо, мислите, тази война се проточи толкова? Защо никой не помага на свалените летци? Те не приличат на нас. Ето това не можем да разберем. Във всеки случай, ако изпратите морски пехотинци на брега, никой няма да ги посрещне с хляб и сол. Забравете за придвижването по пътя, сър. Аз съм го виждал. Той не е чак толкова хубав. В интерес на истината на снимките изглежда по-добре, отколкото е в действителност. Достатъчни са няколко отсечени дървета, и става непроходим. — Кели вдигна поглед. — Трябва да се използват хеликоптери.
Джон забеляза, че предложението му не намери топъл прием, и не му бе трудно да се досети защо. Тази част от страната бе буквално залята от зенитни батареи. Хеликоптерите нямаше да влязат лесно. Поне двама от адмиралите бяха бивши пилоти и явно смятаха перспективата за нападение по земя за по-привлекателна. В такъв случай положението с хеликоптерите бе по-лошо, отколкото Кели предполагаше.
— Можем да накараме батареите им да замлъкнат — заразсъждава на глас Максуел.