— Нали не предлагаш да изпратим В-52? — попита Гриър.
— „Нюпорт нюз“ се връща във Виетнам след няколко седмици. Виждал ли си го в действие, Джон?
Кели кимна.
— Разбира се. Подкрепял ни е два пъти, когато работехме близо до брега. Стрелбата на двестамилиметрови оръдия наистина е нещо забележително. Проблемът, сър, е, че започваме да вкарваме все повече фигури в играта. Колкото по-сложно става всичко, толкова повече нараства възможността да объркаме нещо.
Кели се облегна на кушетката и си каза, че мисълта му може да е от полза не само за адмиралите.
— Дъч, след пет минути сме на заседание — каза неохотно Подулски.
Според Каз срещата им не бе преминала особено успешно. Гриър и Максуел обаче бяха на друго мнение. Двамата бяха научили някои нови неща, което означаваше, че не са си изгубили времето.
— Мога ли да ви запитам защо държите толкова много на секретността? — обади се Кели.
— Веднъж вече отгатна — отвърна Максуел и кимна към другия адмирал.
— Операцията при Сонг Тай се провали поради изтичане на информация — обясни Гриър. — Не знаем как е станало, но един от хората ни докладва, че там са знаели — или поне са очаквали — нещо. Явно обаче не са ни очаквали толкова скоро. Ние нападнахме лагера след евакуирането на затворниците там, но преди поставянето на засадата. Така е, всяко зло за добро. Смятали са, че операция ЖАЛОН ще се проведе след около месец.
— Милостиви Боже — възкликна Кели. — Значи някой нарочно ги е предал?
— Добре дошъл в света на разузнавателните операции, боцман — каза Гриър с мрачна усмивка.
— Но защо?
— Ако срещна въпросния господин, непременно ще го попитам. — Гриър се обърна към колегите си: — Все пак няма да е зле да поразгледаме документите от операцията. Без да вдигаме шум, разбира се.
— Къде са те?
— Във военновъздушната база „Еглин“, където се е подготвял предишният екип.
— Кой ще отиде? — попита Подулски.
Кели усети как погледите на останалите трима се насочват към него.
— Господа, аз съм само един боцман.
— Къде сте паркирали колата си, господин Кели?
— Оставих я в града, сър. Дойдох дотук с автобус.
— Елате с мен. Ще вземете друг автобус обратно.
Излязоха от сградата мълчаливо. Колата на Гриър бе спряна в паркинга за гости до Речния изход. Той махна на Кели да се качва и потегли към алеята „Джордж Вашингтон“.
— Дъч ми даде досието ти и аз го прочетох. Впечатлен съм, синко. — Гриър обаче не му каза, че средният резултат от приложените в досието три теста за интелигентност, правени от Кели, бе 147 точки. — Всеки от командирите ти те хвали.
— Служил съм при добри командири, сър.
— Така изглежда. И тримата са те карали да постъпиш в офицерско училище, но Дъч вече ми разказва за това. Иска ми се да знам, защо не си приел отпуснатата за колежа стипендия?
— Беше ми омръзнало от училища. Освен това стипендията бе за плуване, адмирале.
— Да, чувал съм, че в Индиана умират да плуват, но ти си имал добри оценки и със сигурност си щял да получиш академична стипендия. Ходил си в чудесно подготвително училище и…
— Там също бях със стипендия. — Кели сви рамене. — Никой от семейството ми не е бил в колеж. Татко е отишъл в армията през войната. Предполагам, че просто е търсел какво да прави.
Кели обаче не бе казвал на никого, че баща му не харесваше армията.
Гриър се замисли. Думите на спътника му все още не изясняваха нещата.
— Последният кораб, който командвах, бе подводницата „Даниел Уебстър“. Моят старшина, отговарящ за нещатния екипаж, работеше в сонарния отсек. Имаше университетска диплома по физика и разбираше от работата си повече, отколкото аз от моята. Бе много добър човек, но не бе водач. Сякаш се срамуваше от това. Но ти не си такъв, Кели.
— Вижте, сър, когато си в джунглата и нещо се случи, трябва да се действа.
— Не всички мислят така. Виж, Кели, на света има два вида хора. На едните трябва да им кажеш какво да правят, а другите се сещат сами — каза Гриър.
Подминаха един крайпътен надпис, който Джон не успя да прочете, но който нямаше нищо общо с ЦРУ Той не разбра, че са пристигнали, докато не видя сградата на охраната.
— Срещал ли си се във Виетнам с хора от управлението?
Кели кимна.
— Да, с някои. Ние бяхме… всъщност вие знаете това. План ФЕНИКС, нали? Ние бяхме част от него. Една мъничка част.
— Какво мислиш за тях?
— Двама-трима бяха истински професионалисти. Останалите… Наистина ли искате да чуете какво мисля?
— Да, точно това искам — увери го Гриър.
— Останалите можеха да правят единствено мартини — каза безстрастно Кели и си спечели мрачния смях на адмирала.