— Да, хората тук обичат да гледат филми! — Гриър намери мястото си в паркинга и отвори вратата. — Ела с мен, боцман.
Цивилният адмирал поведе Кели към сградата и му извади специален посетителски пропуск, който обаче изискваше приносителят му да бъде придружаван.
С влизането си в управлението Кели се почувства като турист в някаква екзотична страна. Спокойната атмосфера в сградата й придаваше зловещ колорит. Въпреки че бе обикновена и сравнително нова, главната квартира на ЦРУ притежаваше някакъв странен ореол. Тя сякаш бе откъсната от реалния свят. Гриър улови погледа му и цъкна с език. Двамата взеха асансьора до кабинета на адмирала на шестия етаж. Едва след като влязоха вътре, Гриър отново проговори:
— Какви са ти плановете за следващата седмица?
— Нищо определено. По принцип съм свободен — отвърна предпазливо Кели.
Джеймс Гриър кимна сериозно.
— Дъч ми разказа и за това. Ужасно съжалявам, боцман, но в момента задълженията ми са свързани с двадесет прекрасни мъже, които вероятно никога повече няма да видят семействата си. Освен ако не направим нещо, разбира се.
Той отвори чекмеджето на бюрото си.
— Сър, точно сега наистина съм много объркан.
— Виж, Кели, има два начина да го направим — болезнен и безболезнен. Ако предпочиташ първия, Дъч още сега ще вдигне телефона и ще бъдеш мобилизиран — каза решително Гриър. — Безболезненият начин е да дойдеш да работиш при мен като цивилен консултант. Ще бъдеш на хонорар и ще ти плащаме доста повече, отколкото ще вземаш като боцман.
— А какво ще правя?
— Ще отлетиш за военновъздушната база „Еглин“, през Ню Орлиънс и Авис, предполагам. Това — подхвърли Гриър пликче документи за самоличност в скута на Кели — ще ти осигури достъп до архива им. Искам да прегледаш оперативните планове, за да можем да си съставим схема на действие.
Кели погледна снимката в документите. Беше старата му фотография от флота, на която се виждаше само главата.
— Почакайте малко, сър. Аз нямам нужната квалификация да…
— Лично аз съм убеден, че я имаш, но отстрани ще изглежда, както ти казваш. Ти ще бъдеш просто младши консултант, който събира информация за маловажен, никому ненужен доклад. Половината от парите на това проклето управление се харчат точно за такива цели. Ако досега не си го разбрал, време е вече да го научиш — каза ядосано Гриър. Гневът явно даваше криле на фантазията му. — Ние искаме всичко да изглежда точно толкова обикновено и безполезно.
— Сериозно ли говорите?
— Боцман, Дъч Максуел е готов да пожертва кариерата си за тези хора. Аз също. Ако има начин да ги измъкнем…
— Ами мирните преговори?
„Как да му обясня на това дете?“ — запита се Гриър.
— Официалната версия е, че полковник Захариас не е между живите. Така твърди другата страна. Вестниците им дори публикуваха снимка на трупа. Жена му също мисли така. Армейският свещеник вече я посети с новината. Придружи го колега на Захариас, за да омекоти удара, ако това въобще е възможно. Дадоха й едноседмичен срок, за да освободи ведомствения апартамент. Придържаме се към версията — поясни Гриър. — Захариас официално е мъртъв. Аз много внимателно разговарях с някои хора и ние… — Тук адмиралът се запъна. — Страната ни няма да провали мирните преговори заради подобно нещо. Снимките, с които разполагаме, не стават дори и за съдебно доказателство, а в международните отношения се действа именно така. Това е стандартна процедура, която не можем да предприемем, и хората, взели решението, го знаят. Те не искат да провалят мирните преговори и ако прекратяването на тази проклета война изисква още двадесет човешки живота, те ще бъдат пожертвани. Тези хора са отписани.
Кели не можеше да повярва на ушите си. Колко хора „отписваше“ Америка всяка година? И не всички бяха войници, нали? Някои просто си седяха у дома или се разхождаха по улицата в родината си.
— Наистина ли е толкова зле?
Умората, изписана по лицето на Гриър, не можеше да се сбърка с нищо друго.
— Знаеш ли защо приех тази работа? Бях готов да се пенсионирам. Прослужил съм необходимото време, командвал съм поверените ми кораби и съм изпълнил задълженията си. Готов съм да заживея в малка къщурка, да играя два пъти седмично голф и от време на време да давам по някой съвет. Но има и нещо друго. Прекалено много хора идват в места като това и действителността за тях остава просто спомен. Те се концентрират върху „процеса“ и забравят, че в другия край на веригата от бумащина стоят човешки същества. Ето защо не се пенсионирах. Някой трябва да вдъхне живот на този процес. Да го върне в реалността. Организираме операцията „на тъмно“. Знаеш ли какво означава това?