— Не, сър, не знам.
— Това е някакъв току-що пръкнал се термин. Означава, че операцията ни не съществува. Пълна лудост. Въобще не би трябвало да е така, но за съжаление е. Е, идваш ли с нас?
„Ню Орлиънс…“ Кели присви очи за момент, продължил около петнадесет секунди, и бавно кимна.
— Ако смятате, че мога да помогна, сър, ще го сторя. С колко време разполагам?
Гриър успя да се усмихне и на свой ред самолетните билети също полетяха към скута на Кели.
— Документите ти са на името на Джон Кларк, ще го запомниш лесно. Летиш утре следобед. Билетът е с нефиксирана дата за обратния полет, но ми се иска да те видя следващия петък. Очаквам да се постараеш. Визитната ми картичка и домашният ми телефон са при билетите. Стягай се, синко.
— Тъй вярно, сър.
Гриър стана и изпрати Кели до вратата.
— И да не забравиш да вземеш някоя от квитанциите за разходите си. Когато човек работи за Чичо Сам, трябва да му плащат добре.
— Ще ви послушам, сър — усмихна се Джон.
— Можеш да се качиш на синия автобус отвън. Той ще те откара обратно в Пентагона.
Кели си тръгна, а Гриър отново се върна към работата си.
Току-що бе излязъл от сградата, и синият автобус пристигна. Пътуването обратно до Пентагона се оказа любопитно. Половината от пътниците бяха униформени, а другата половина — цивилни. Всички упорито мълчаха, сякаш дори обсъждането на продължаващите слаби игри на „Уошингтън Сенатърс“ в НХЛ щеше да наруши секретността. Кели се усмихна и поклати глава. Тогава си спомни собствените си тайни и намерения. И все пак… Гриър му даваше възможност, която не бе обмислил. Кели се отпусна в седалката и загледа през прозореца. Спътниците му не сваляха погледи от тила на човека пред себе си.
— Май наистина са доволни — каза Пиаджи.
— Постоянно ти го повтарям, човече. Друго си е, когато разполагаш с най-добрата стока.
— Но не всички. Някои са се набутали с доста френска стока и нашето специално предложение направо им срина пазара.
Тъкър се засмя от сърце. „Старата гвардия“ съдираше кожи години наред. Монополът им се отплащаше щедро.
Отстрани двамата изглеждаха досущ като бизнесмени или адвокати, тъй като ресторантът, в който седяха, бе пълен с такива. Пиаджи носеше по-хубави дрехи, изработени от италианска коприна. Той реши да запознае Хенри с шивача си. Е, Тъкър поне се бе научил да се подстригва и да се бръсне. Сега трябваше да си изработи и нов стил на обличане, с който да не прилича на папагал. Трябваше да се носи почтено. Да, това бе думата: „почтено“. Така че хората да те гледат с друго око. Крещящо облечените, като сводниците например, играеха опасна игра, но бяха твърде тъпи, за да го схванат.
— Следващата пратка ще е двойно по-голяма. Ще успеят ли да се оправят приятелите ти?
— Няма проблеми. Най-доволни са хората от Филаделфия. Главният им доставчик претърпял лека злополука.
— Да, четох вчерашните вестници. Сгафил е. Но така или иначе станахме много маймуни на клона.
— Хенри, ти от ден на ден ставаш все по-хитър. Не се изхитрявай прекалено много. Това е добър съвет — наблегна на думите си Пиаджи.
— Няма страшно, Тони. Исках просто да кажа, че не бива да повтаряме грешките на другите.
Пиаджи се отпусна и отпи от бирата си.
— Точно така, Хенри. Трябва да ти кажа, че е чудесно да работиш с човек, който знае как да организира бизнеса си. Всички се чудят откъде вземаш стоката. Аз обаче те прикривам. Въпреки това, ако някога ти потрябват пари за…
Очите на Тъкър проблеснаха.
— Не, Тони. Нито сега, нито за в бъдеще.
— Добре, така да бъде. Все пак можеш да помислиш.
Тъкър кимна и остави разговора на този етап, но се зачуди какъв ли ход може да замисля „партньорът“ му. Доверието в този бизнес бе променлива величина. Той вярваше, че Тони ще му плати навреме. Бе предложил на Пиаджи изгодни условия и италианецът знаеше, че яйцата от златната гъска, която държаха в ръцете си, щяха да го осигурят за цял живот. Тъкър дори си мислеше, че пропускането на едно плащане не може да бъде фатално, докато контролира постоянния си приход от качествен хероин. Дотогава и партньорите му щяха да се държат като бизнесмени и именно затова Хенри бе избрал точно тях. Но помежду им нямаше истинско доверие. Вярата им в него се простираше само до запасите от хероин. Тъкър бе доволен и на това, но ако съдружникът му започнеше да го притиска за канала на стоката…
Пиаджи се питаше дали не е натиснал твърде много. Питаше се също дали Тъкър схваща мащаба и потенциала на работата им. Контролът върху доставките по цялото източно крайбрежие, осъществяван внимателно посредством сигурна организация, приличаше на превърнал се в реалност сън. Със сигурност скоро щеше да му е нужен по-голям капитал и приятелите му вече питаха с какво могат да помогнат. Но Тъкър очевидно бе подозрителен към въпросите и ако Пиаджи продължеше да ги задава, макар и добронамерено, щеше само да влоши нещата. Така че той отново се захвана с обяда си и реши да изчака, докато всичко се уталожи. Колко неприятно. Тъкър бе много умна дребна риба, но въпреки това си оставаше дребна риба по душа. Може би все пак щеше да се научи? Хенри никога нямаше да бъде „член на фамилията“, но можеше да се превърне във важен човек за организацията.