Дните се заредиха един след друг. Кели на два пъти си позволи по шест часа сън, но никога не се хранеше повече от двадесет минути. Освен това бирата, изпита при пристигането му, не бе последвана от други, въпреки че отделяше по няколко часа дневно за упражнения, просто за да не се отпуска. Той обаче сякаш не искаше да признае истинската причина. Кели искаше да бъде най-добрият по време на сутрешните кросове, а не само участник в елитното общество. Джон отново се чувстваше „тюлен“. Нещо повече, той пак бе „Змията“. Промяната пролича на третата или четвъртата сутрин. Физиономията и фигурата му се бяха превърнали в желана част от пейзажа. Анонимността му явно възбуждаше още по-голям интерес. Тя и белезите по тялото му караха другите да се питат къде ли е сгрешил. Но видът му им напомняше, че въпреки белезите този човек все още е в бизнеса. Те, разбира се, не знаеха, че се е оттеглил. „Завинаги“ — прибави умът на Кели не без известна доза угризение.
Ровичкането из документите се оказа учудващо интересно. Кели никога не се бе замислял върху този аспект от работата и с изненада откри, че му се отдава. Той видя красотата на планирането, шлифована от усилия и подготовка и приличаща на младо момиче, дълго държано вкъщи от ревнивия си баща. Участниците в операцията при Сонг Тай всеки ден — понякога повече от веднъж — бяха издигали и атакували макета на лагера. Колко ли затъпяващо бяха действали тези безкрайни и еднообразни тренировки на войниците? И всичко бе продължило цяла вечност. Цяла вечност уморителни инсценировки, докато шефовете се бяха потривали, размишлявайки над разузнавателната информация… Докато най-сетне пленниците бяха изчезнали.
— По дяволите — прошепна Кели.
Работата не беше толкова в това, че операцията е била провалена от предателство. Подготовката се бе проточила толкова дълго, че ако въобще имаше предателство, то предателят вероятно последен бе научил какво става. Кели записа предположението си на отделен лист и сложи голям въпросителен.
Самата операция бе планирана с педантична точност. Всичко бе изпипано чудесно. Имаше основен план и няколко резервни. Участниците са знаели задълженията си толкова точно, че без съмнение са могли да изпълнят мисията си дори и насън. Един голям хеликоптер „Сикорски“ трябваше да се приземи точно в средата на лагера, за да може ударната сила да не губи време в проникване до целта. Кулите щяха да бъдат обезвредени с миномети. В плана нямаше и следа от префиненост, конспиративни промъквания и тем подобни кинаджийски измишльотини. Всичко бе заложено на една карта — грубата, брутална сила. Последвалите операцията анализи показваха, че охраната по кулите е била обезвредена за секунди. Колко ли екзалтирани се бяха почувствали войниците в първите минута-две, когато операцията им е протичала гладко, точно според плана? И после е дошло зашеметяващото, горчиво разочарование, изразено в повтореното няколко пъти „обектът липсва“ по радиото. „Обект“ бе кодовата дума, избрана за американските военнопленници, които са прекарали нощта в друг лагер. Войниците бяха нападнали и освободили празни бараки. Кели лесно можеше да си представи гробното мълчание по време на обратния полет до Тайланд. Всички сигурно са изпитвали ужасния вкус на неуспеха в устата си, въпреки че са били изпълнили задълженията си.
От документите на операцията имаше какво да се научи. Кели изписа доста листи с бележки и изхаби много моливи. Независимо от края си, ЖАЛОН си оставаше изключително ценен урок. Документацията предоставяше купища полезна информация, която можеше да бъде преписана без угризения. Всъщност единствената съществена грешка си оставаше прекаленото протакане. Войници с подобни качества можеха да извършат всичко далеч по-бързо. Изискванията за съвършенство не бяха предявени от непосредствените командири, а спуснати отгоре, от остарели и изгубили връзка с ентусиазма и находчивостта на младостта хора. Последствията — пълен провал. За него нямаха вина нито Бъл Саймънс, нито Дик Медоус, нито пък Зелените барети, рискували живота си заради напълно непознати хора. Виновни бяха хората, уплашили се да не провалят кариерата си и да не загубят кабинетите си — неща с много по-голямо значение от живота на мъжете по фронтовата линия. Сонг Тай всъщност бе историята на Виетнам, разказана в няколкото минути, необходими на един отлично подготвен отряд да се провали. Момчетата се бяха оказали толкова предадени от безкрайните обсъждания и анализи, колкото и от някой мръсник, скрил се из дебрите на федералната бюрокрация.