Сара Шепард
Безпощадно
(книга 10 от поредицата "Малки сладки лъжкини")
Гузният негонен бяга.
Ще си получите заслуженото
Успявали ли сте някога да се измъкнете безнаказано, след като сте направили нещо много, много лошо? Като например да се сваляте в закусвалнята с онзи много сладък колега… и да не кажете на гаджето си. Или пък да откраднете онзи страхотен шал на фигурки от любимия бутик… а алармата да не се включи. Или пък да си направите фалшив профил в Туитър и да започнете да пускате гадни слухове за най-добрата си приятелка… и после да си замълчите, когато тя стовари вината върху оная кучка, дето седи пред нея в часа по алгебра.
В първия момент ви обзема еуфория. Но с времето постепенно започва да ви става гадно. Наистина ли сте го направили? Дали някой ще разбере? Понякога очакването е по-страшно от самото наказание и чувството за вина може живи да ви изяде.
Сигурно сте чували хиляди пъти фразата „Извърши убийство и се измъкна“ и никога не сте се замисляли сериозно върху това, но четири красавици от Роузууд наистина се отърваха. И не само това. Опасните им тайни бавно ги разяждат отвътре. На всичкото отгоре сега някой знае всичко.
Съдбата е голяма кучка. Особено в Роузууд, където тайните никога не остават скрити за дълго.
Часът беше почти десет и половина вечерта, на трийсет и първи юли. Въздухът в Роузууд, Пенсилвания, богаташко предградие на Филаделфия, беше тежък, задушливо горещ и пълен с комари. Безупречно окосените ливади бяха придобили сух, жълтеникав цвят, цветята в лехите бяха повехнали, а листата на дърветата се бяха сгърчили и бяха нападали по земята. Жителите на предградието киснеха апатично в басейните си, нагъваха плодов сладолед, купен от местния магазин за органични продукти, който работеше до полунощ, или лежаха в леглата си при надути до дъно климатици и си представяха, че е февруари. Това бе един от малкото месеци в годината, когато градчето напълно губеше живописния си вид.
Ариа Монтгомъри седеше на задната веранда, бавно търкаше врата си с бучка лед и се чудеше дали да не си легне. Майка й Ила седеше до нея и придържаше с ръка чашата бяло вино, която бе поставила на коляното си.
— Не се ли радваш, че след няколко дни се връщаш в Исландия? — попита тя.
Ариа се опита да демонстрира ентусиазъм, но дълбоко в себе си усещаше дразнещо безпокойство. Тя обожаваше Исландия — беше живяла там от осми до единайсети клас, — но сега се връщаше там заедно с приятеля си Ноъл Кан, брат си Майк и старата си приятелка Хана Мерин. За последно беше пътувала с тях — както и с другите й две близки приятелки Спенсър Хейстингс и Емили Фийлдс — до Ямайка, през пролетната ваканция. И там се беше случило нещо ужасно. Нещо, което Ариа никога нямаше да забрави.
В същото време Хана Мерин се намираше в спалнята си и си приготвяше багажа за пътуването до Исландия. Дали странните, бледи викинги, обвързани в роднински връзки, заслужаваха да бъдат почетени от великолепните й обувки „Елизабет и Джеймс“? Тя тръсна глава и вместо това хвърли в куфара едни мокасини „Томс“; когато те изтрополиха на дъното му, във въздуха се разнесе острата миризма на кокосов лосион против изгаряне, който й напомни за слънчевите брегове, скалите и лазурното ямайско море. Също като Ариа, и Хана си припомни онова фатално пролетно пътуване, на което бе отишла с най-добрите си приятелки. „Не мисли за това — обади се вътрешният й глас. — Не смей да си помисляш отново за това“.
Жегата в центъра на Филаделфия беше също толкова изтощителна. Общежитията на университета „Темпъл“ не бяха добре климатизирани, затова студентите от летния курс слагаха навсякъде вентилатори и се плацикаха в шадравана на площада, макар да се носеха слухове, че пияните момчета често пикаят в него.
Емили Фийлдс отключи стаята на сестра си, където се криеше през лятото. Пусна ключовете в чашата с надпис „Отбор по плуване, Станфорд“ и свали подгизналата от пот тениска, намачканите черни панталони и пиратската шапка, които носеше по време на работата си като сервитьорка в „При Посейдон“, ефектен морски ресторант в крайбрежния район. Единственото, което й се искаше, бе да легне на леглото на сестра си и да си поеме дълбоко въздух няколко пъти, но почти веднага след го направи, ключалката се превъртя и вратата се отвори. В стаята връхлетя Карълайн, понесла купчина учебници. Макар че вече не трябваше да крие бременността си, Емили бързо покри корема си с тениската. Жестът привлече погледа на сестра й. На лицето й се изписа отвращение и Емили засрамено се обърна.