Бо се ухили.
— Да, през седемдесетте. Така всички са знаели къде се провеждат оргиите.
— О, да, чух нещо за това. — Спенсър се опита да прозвучи равнодушно.
Бо изсумтя.
— Шегувам се. И двамата са били професори по литература в „Холис“. Представата им за забавление е да четат „Кентърбърийски разкази“ на староанглийски. Но съм чувал всички слухове. — Той я погледна многозначително. — Хората в Роузууд обичат да сплетничат, нали? Подочух някои неща и за теб, малка сладка лъжкиньо.
Спенсър се извърна настрани и се престори на очарована от фолклорната скулптурка на голям черен петел. Макар че всички в града — в страната, всъщност — бяха чували за преживяванията им с Истинската Али, тя беше изненадана, че човек като Бо им беше обърнал внимание.
— По-голямата част от тях не са истина — рече тихо Спенсър.
— Естествено, че не са. — Бо се приближи към нея. — Но усещането е гадно, нали? Всички те обсъждат. Всички те гледат.
— Наистина е гадно — каза тя, изненадана, че Бо беше успял много точно да опише мъката й.
Когато се обърна към него, установи, че той я гледа със загадъчно изражение. Сякаш се опитваше да запамети всеки сантиметър от лицето й. Спенсър отвърна на погледа му. Досега не беше забелязала колко са зелени очите му. Нито пък сладката малка трапчинка на лявата му буза.
— Ами, хм… ще започваме ли? — попита тя след няколко неловки секунди.
Бо откъсна очи от нейните, отиде в стаята и се настани на коженото кресло.
— Разбира се. Щом искаш.
Спенсър усети как я жегва раздразнение.
— Ти ми каза да дойда, за да ме обучиш. Ами… обучавай ме.
Бо се облегна назад и подпря брадичката си с ръка.
— Така, според мен проблемът ти е, че не разбираш лейди Макбет, Ти си просто една гимназистка, която научава наизуст репликите си.
Спенсър изпъна раздразнено гърба си.
— Естествено, че я разбирам. Тя е решителна. Тя е амбициозна. Заема се с неща, които не са й по силите, а след това я залива вина заради стореното.
— Къде го прочете това, в учебника? — Бо се намръщи. — Познаването на фактите не означава разбиране на героя. Трябва да преживееш същото като нея и наистина да я почувстваш. Това е Методът на театралната истина.
Спенсър потисна смеха си.
— Това са глупости.
Очите на Бо заблестяха.
— Може би те е страх да се пробваш. Методът може да освободи някои вътрешни демони.
— Не ме е страх. — Спенсър скръсти ръце на гърдите си.
Бо се надигна от стола и се приближи до нея.
— Добре, значи не те е страх. Но го правиш, за да изкараш шестица, нали? А не защото театърът те интересува. Не защото си загрижена за целостта на пиесата.
Спенсър усети как се изчервява.
— Знаеш ли какво, нямам нужда от това.
Тя се завъртя и тръгна към изхода. Арогантен негодник.
— Почакай. — Бо я хвана за ръката и я завъртя към себе си. — Предизвиквам те. Според мен ти си добра, по-добра, отколкото осъзнаваш. Но освен това мисля, че можеш да преминеш и в следващото ниво.
Остра миризма на сандалово дърво погъделичка обонянието й. Спенсър погледна към големите му, топли пръсти, които бяха стиснали здраво нейните.
— Т-ти смяташ, че съм добра? — едва прошепна тя.
— Мисля, че си много добра — каза Бо с изненадващо нежен глас. — Но първо трябва да се освободиш от доста неща.
— Какви?
— Трябва да се превърнеш в лейди Макбет. Да откриеш онова специално място в себе си, за да разбереш мотивите й. Да почувстваш онова, което чувства тя. Да осъзнаеш какво би направила ти, ако се озовеш в нейното положение.
— Защо е важно какво бих направила аз? — възрази Спенсър. — Тя е героиня, измислена от Шекспир. Репликите й са написани на страницата. Тя помага в убийството на краля и седи тихомълком встрани, докато съпругът й избива всички, които застават на пътя му. След това откача.
— Добре, ти не би ли откачила, ако убиеш някого и пазиш ужасни тайни в себе си?
Спенсър погледна встрани и усети как на гърлото й засяда буца. Това далеч не беше отпускащо.
— Разбира се. Но никога не бих го направила.
Бо въздъхна.
— Приемаш нещата твърде буквално. Ти не си Спенсър Хейстингс, добро момиче, отличничка, любимка на учителите. Ти си убедила съпруга си да убие невинен човек. Ако не си била ти, тази мисъл може никога да не му мине през главата. Какво е усещането да си отговорна за толкова ужаси?