— Разбира се, че е А.! — извика Спенсър с такава сила, че Емили отдръпна телефона от ухото си. — Емили, тя със сигурност знае коя си! Иска да се добере до нас, не разбираш ли?
— Мисля, че просто те е обзела параноя — възрази Емили и се спря до прозореца, за да наблюдава малко паяче, което плетеше мрежата си. — И честно казано, не мога да си представя, че си я натопила така! Никога не бих те подкрепила. — Тя се сети за съжалението, което беше пробягало по лицето на Кей — на Келси, — когато разговаряха как нито един университет не я иска и срамът в гласа й, когато разказваше, че родителите й не й вярват.
Спенсър въздъхна.
— Както вече казах, и аз не се гордея с това. Нима ти се гордееш с онова, което направи миналото лято?
Емили потрепна. Това беше подло.
— Не си права — каза тя след миг, опитвайки се да прогони от мислите си собствените си проблеми. — А. е някой друг. Някой, който е бил в Ямайка.
— Кой, Али? — Спенсър се засмя безрадостно. — Тя е мъртва, Ем. Наистина. Виж какво, Келси наистина изглежда много мила — аз също я харесвах. Но тя е опасна. Стой далеч от нея. Не искам да те нарани.
— Но…
— Направи го заради мен, моля те. Келси носи проблеми. Тя търси отмъщение. — От другата страна се чу нечий глас. — Трябва да вървя — каза Спенсър след кратка пауза и затвори.
Емили впери поглед в екрана. Мислите бушуваха в главата й. Почти веднага след това телефонът й изпиука. Тя го погледна, очаквайки да види есемес от Спенсър. Но всъщност беше имейл от Кей — Келси.
„Днес следобед ще се видим, нали?“
Емили седна на леглото си и се замисли за прекараните с Кей мигове. През цялото време тя беше забавна, сладка, невероятна. Тя не беше А. В никакъв случай. Беше Истинската Али. Емили беше сигурна в това.
Тя натисна бутона за отговор. „Абсолютно — написа тя. — До скоро“.
Няколко часа по-късно Емили вървеше към Роузууд лейнс, старата зала за боулинг, над чийто вход грееше голяма неонова реклама на гюлле, помитащо десет кегли. Тя забеляза Келси — Емили се чувстваше глупаво заради това, че бе помислила, че Кей е истинското й име, докато всъщност това бе само инициал.
Приятелката й чакаше до вратата, облечена с дънки, дълга жълта туника и зелен анорак с качулка, обшита с кожа. Тя отпи голяма глътка от бутилката с минерална вода. Когато забеляза Емили, Келси подскочи, пъхна бързо нещо в златистата си чанта и устните й се разтегнаха в леко неестествена усмивка.
— Готова ли си за боулинг?
Емили се изкиска.
— Нали няма наистина да играем?
— Щом момчетата от „Чембърмейдс“ го искат, аз съм навита. — Членовете на групата бяха поканили Келси и Емили на приятелска игра на боулинг.
Двете влязоха в сумрачната зала. Вътре миришеше на стари обувки и пържени солети с моцарела, и отвсякъде се разнасяха звуците на тежки топки, които се удрят в кегли. Те огледаха тълпата, която представляваше смесица от възрастни мъже със сатенени якета от боулинг лигата, студенти от „Холис“, които отпиваха от коктейлите си, и гимназисти, които рисуваха порнографски скечове върху дъските за записване на резултатите. Очевидно бяха подранили, защото момчетата от групата не се виждаха никъде.
— Да си вземем нещо за хапване. — Келси тръгна към бара. Двете се настаниха на високите плюшени бар столчета. Барманът, здравеняк с рошава брада и няколко големи татуировки на бицепсите, се приближи към тях и ги изгледа мръснишки. Не им приличаше на човек, който подкрепя пиенето на малолетните. Емили поиска вода. Келси поръча диетична кола и пържени картофки.
Когато мъжът се отдалечи, двете потънаха в мълчание. Емили можеше да мисли единствено за разговора си със Спенсър. От една страна тя се чувстваше като предателка за това, че бе пренебрегнала молбата на приятелката си. Но от друга, бе убедена, че Спенсър избързва и Келси не е А.
— Мисля, че имаме една обща позната — изтърси Емили, неспособна да го задържа повече в себе си. — Спенсър Хейстингс. Всъщност с нея бяхме най-добри приятелки. Спенсър спомена, че сте се запознали по време на летните курсове в „Пен“.
Келси потрепна.
— О — каза тихо тя. — Да. Познавам Спенсър.
Емили захлупи наобратно една подложка за бира „Пабст“ с оръфани краища.
— Всъщност съм изненадана, че не ме позна. Аз също съм една от приятелките на Алисън Дилорентис. Една от малките сладки лъжкини.