— Няма да кажа на никого — промърмори Хана. — Това е твой проблем, не мой. Освен това баща ми не обича да играе мръсно. „Като твоя“, едва не додаде тя, но замълча.
Лиъм изглеждаше облекчен.
— Благодаря ти. Освен това, Хана, на кого му пука за политическата кампания?
Хана изкриви устните си. Изведнъж осъзна, че не знае какво да мисли.
— Не мога да преживея още един ден, без да те видя. — Лиъм зарови пръсти в косата й. — Досега никога не съм се чувствал толкова силно свързан с някого. Не ме интересува чия дъщеря си. Не бих заменил това за нищо.
Сърцето на Хана се размекна и когато Лиъм започна да я целува, тя вече не усещаше леките дъждовни капки по лицето си. Тялото й бавно се притисна към неговото и тя вдиша аромата на меката му коса.
— Да избягаме заедно — прошепна той в ухото й. — Не в Маями. Някъде по-далеч. Къде искаш да отидем?
— Ами… Париж? — прошепна Хана.
— Париж е страхотен. — Лиъм плъзна ръцете си под ризата на Хана. Тя леко подскочи, когато усети студените му длани по гърба си. — Бих могъл да наема апартамент на брега на реката. Няма да се притесняваме от никакви изборни глупости. Просто ще изчезнем.
— Да го направим тогава — реши Хана, погълната от мига.
Лиъм се отдръпна, бръкна в джоба на сакото си и извади мобилния си телефон. Натисна няколко бутона и го притисна към ухото си. Хана се намръщи.
— На кого се обаждаш?
— На пътническия ми агент. — Екранът на телефона светна зелено. — Обзалагам се, че ще успея да уредя места за утрешния полет.
Хана се изкиска, поласкана.
— Всъщност не говорех сериозно.
Лиъм прекъсна позвъняването.
— Само кажи и заминаваме.
— Първо искам да науча всичко за теб — каза Хана. — Например… какво учиш?
— Английска литература — отвърна Лиъм.
— Наистина ли? А не политически науки?
Лиъм отвратено сбърчи лице.
— Политиката не ме интересува.
— А защо номерът на пътническия ти агент е в списъка за бързо набиране?
— Той е стар семеен приятел — отвърна Лиъм.
Хана се запита дали семейство Уилкинсън имат много стари семейни приятели — на които политикът сигурно плащаше.
— Бил ли си в Париж досега?
— Веднъж с нашите и брат ми, когато бях на девет. Занимавахме се с обичайните туристически глупости, а аз исках просто да седна в някое кафене и да наблюдавам хората.
Хана се облегна на влажната каменна стена, без да се интересува от мокрите отпечатъци на дупето й.
— Аз ходих веднъж с нашите в Испания. Те се караха през цялото време, а аз се чувствах нещастна. — Лиъм се засмя, а тя изтръпна. Как можа да го изтърси точно сега? — Това не трябваше да ти го казвам.
— Хей, всичко е наред. — Лиъм докосна ръката й. — Нашите също се караха като полудели. Но сега просто… не си говорят. — На лицето му се появи отнесено изражение и Хана веднага разбра, че той си мисли за проблемите на родителите му. Тя нежно докосна ръката му, без да е сигурна как може да го утеши. Изведнъж вратите на църквата се разтвориха с трясък. Лиъм я хвана за ръката и я придърпа в сенките. Навън изскочиха група тийнейджъри, последвани от позната русокоса жена, облечена със сако, имитация на „Бърбери“, но Хана не можа да се досети коя е.
— Съжалявам — каза Лиъм в ухото й. — Поисках да се срещнем тук, защото мислех, че няма да има жива душа.
От църквата наизлязоха още хора. Изведнъж Хана видя позната глава с кестенява коса и настръхна. Това беше Кейт, хванала ръката на Шон Ейкърд. Той вървеше вдървено, сякаш малко се страхуваше от докосването на Кейт. В ръката си държеше флаер, на който с големи букви беше написано „КЛУБ Д“.
Ето защо фалшивото сако „Бърбери“ й беше познато — това бе Кендис, шефката на клуб „Девственици“, чието парти Хана беше съсипала в опитите си да се събере отново с Шон. Сигурно бяха преместили сбирките си тук. Значи Шон все още беше девственик! Хана умираше от желание да попита Кейт как с била първата й среща с клуб „Д“. Бяха ли се заклели да не се докосват? Шон беше ли й купил вече пръстена с обещание за никакъв секс? Хана несъзнателно се изсмя.
Кейт замръзна и Шон се спря до нея. Тя се огледа.
— Има ли някой тук?
Хана притисна длан към устата си. Лиъм стоеше безмълвно до нея.