— В нея определено има нещо нередно, не мислите ли? — прошепна Наоми достатъчно силно, че да я чуе Спенсър. — Може би някой наистина е изгубил усещането си за драматизъм.
— Аз лично смятам, че момичето, което я изигра в „Малка сладка убийца“, е много по-добра актриса от нея — рече Кейт. Останалите се изсмяха сподавено.
Спенсър излезе на сцената, без да им обръща внимание. Пиер я погледна с присвити очи.
— Ще репетираме сцената, в която казваш на господин М. да убие краля. Надявам се, че днес ще се представиш по-добре.
— Разбира се — изчурулика Спенсър и преметна кичур руса коса през рамото си. Предишния ден в къщата на Бо бяха репетирали много сцени и тя се чувстваше подготвена. Не спираше да повтаря мантрата си наум: „Направо ще ги разбия и «Принстън» ще ме приеме“. Тя размени погледи с Бо, който също се качи на сцената. Усмихна й се окуражаващо и тя му се усмихна в отговор.
— Добре. — Пиер започна да обикаля сцената. — Тогава ще започнем отначало.
Той махна с ръка на Бо, който зарецитира монолога на Макбет, в който той се колебае дали да извърши убийство. Когато дойде ред на Спенсър, тя отново повтори мантрата наум. „Направо ще ги разбия и «Принстън» ще ме приеме“.
— „Е, как е там?“ — произнесе тя.
Бо се обърна и я погледна.
— „Пита ли за мен?“.
Спенсър го погледна раздразнено, сякаш той наистина бе неин съпруг и за пореден път не беше чул нито дума от онова, което му беше казала.
— „Не знаеш сякаш!“.
Бо наведе глава и каза, че не е нужно да обсъждат повече убийството — той не би могъл да го извърши. Спенсър го погледна, като се опитваше да се постави на мястото на лейди Макбет, както я беше научил Бо. „Влез в кожата й. Постави се на нейно място. Потопи се в проблемите й“.
А за Спенсър това означаваше: потопи се в историята с Табита. Все пак беше съучастничка в убийството й. Мотивите й бяха различни от тези на лейди Макбет, но резултатът бе един и същ.
— „Ти бе облякъл една надежда или тя е пияна?“ — тросна му се тя. „После спала, изтрезняла и ето я, зелено бледа, гледа към лудориите си“.
Двамата продължиха да спорят. Лейди Макбет каза на съпруга си, че ако не извърши убийството, то значи не е истински мъж. След това разкри плана си: да напият прислугата на краля и да го убият, докато подчинените му спят. Спенсър се опита аргументите й да прозвучат колкото се може по-логично и все повече се потапяше в героинята си. В онази нощ в Ямайка тя също се бе проявила като гласа на разума и беше казала на приятелките си, че трябва да спрат Табита. А когато Ариа я блъсна от покрива, Спенсър бе онази, която ги събра и ги увери, че са постъпили правилно.
Внезапно тя забеляза някакво движение с крайчеца на окото си и се обърна. Точно зад Бо, почти прозрачна заради силното сценично осветление, се виждаше русокоса девойка с жълта рокля. Лицето й имаше пепеляв цвят, очите й бяха безжизнени и главата й беше изкривена под странен ъгъл, сякаш вратът й бе прекършен.
Спенсър ахна. Това беше Табита.
Тя изтръпна от страх. Заби поглед в пода, неспособна да погледне отново към ъгъла. Бо се размърда на сцената, в очакване да чуе последните й реплики. Най-накрая тя надигна глава и погледна към мястото, където бе видяла фигурата. Табита беше изчезнала.
Спенсър се изпъна.
— „Особено когато ние двама със вик и жалби проглушим света?“ — изрече бързо тя и хвана ръцете на Бо. Той кимна и отвърна, че ще извърши злото дело.
Слава Богу, с това сцената приключваше. Спенсър се скри зад завесата и се стовари върху стария диван, който навремето бе използван като декор. Пое си няколко дълбоки, накъсани глътки въздух, сякаш току-що бе преплувала Ламанша. Провал. Пиер сигурно си беше помислил, че продължителната пауза между репликите й се дължи на това, че ги е забравила, а не защото е видяла призрак на сцената. Сега сигурно щеше да я изгони завинаги от пиесата. Може би трябваше направо да пише на „Принстън“ и да се откаже от мястото в полза на Спенсър Ф. Бъдещето й беше съсипано.
Дочуха се приближаващи стъпки.
— Я виж ти, госпожице Хейстингс — разнесе се гласът на Пиер.
Спенсър рязко отдръпна ръце от лицето си. Върху восъчното, гримирано лице на Пиер беше изписано задоволство.
— Явно някой си е написал домашното. Отлична работа.
Тя го погледна и примигна.
— Наистина ли?
Пиер кимна.
— Според мен наистина си успяла да се слееш с лейди М. Тихите писъци много ми харесаха. И не спираше да гледаш в нищото, като обладана от дух. Направо си родена за тази роля.