След тези думи Пиер се завъртя на токовете си и се отправи към сцената. Бо изтича към Спенсър, ухилен до уши.
— Беше невероятно! — извика той и я хвана за ръцете. — Наистина успя да го направиш!
Спенсър леко се усмихна.
— Реших, че съм провалила всичко. Играх като спазматичка.
Бо поклати глава.
— Не, беше невероятна. — Той се взря в очите й с такава енергия, че тя усети как бузите й пламват. — Успяла си да откриеш нещо наистина плашещо в себе си, нали? Веднага го разбрах.
— Ами, не съвсем. — Спенсър надникна през завесите. В ъгъла, където бе стояла Табита, нямаше никой. — Докато беше на сцената, не видя никой, нали? — попита тя.
Бо се огледа и поклати глава.
— Не. — Той стисна ръцете й. — Мисля, че след още няколко упражнения ще станеш страхотна. Хайде следващия път да се видим у вас. Какво ще кажеш за четвъртък следобед?
— Добре ми звучи — отвърна Спенсър с треперещ глас. Тогава Бо се наведе напред със смутено изражение на лицето. Спенсър затвори очи, уверена, че ще я целуне, но внезапно дочу слаб шепот:
— Убийца.
Тя отвори очи и се отдръпна. Косъмчетата на ръцете й настръхнаха.
— Чу ли това?
Бо се огледа.
— Не…
Спенсър се напрегна, но не долови нищо повече. Може би всичко бе плод на въображението й. Или може би имаше нещо — някой — много по-зловещ от това.
А.
19.
Крадец на книги
По-късно вечерта същия вторник Ариа седеше в едно уединено ъгълче в книжарницата „Уърдсмит“, която се намираше на една пресечка от „Роузууд дей“. От тонколоните се носеше приглушена класическа музика и помещението миришеше на току-що опечени курабийки от съседната пекарна. Но нищо не ухаеше толкова хубаво, колкото одеколонът на Езра, който Ариа вдишваше дълбоко, сгушена в самия Езра. Двамата седяха в кафенето в дъното на книжарницата. Беше много смело от тяхна страна да се прегръщат посред бял ден — Ариа продължаваше да мисли за Езра като за своя сексапилен учител по литература, който беше табу — но никой от учениците не идваше в „Уърдсмит“, освен ако не беше принуден, и абсолютно никой от училището не харесваше кафенето. Това беше наследство от дните, когато Истинската Али беше все още жива — тя бе пуснала слуха, че някой е намерил цял пръст в един от сладкишите, и всички, дори учениците от горните класове, повече не стъпиха тук. Четири месеца след като тръгна с Ноъл, Ариа го излови да се промъква в „Уърдсмит“ между часовете и той най-накрая си призна, че много харесва кексчетата с ягодов крем, които предлагаха в кафенето. Ариа го хареса още повече заради това, че беше преодолял предразсъдъците.
Чакай малко. Защо точно сега се беше сетила за Ноъл? Тя се понадигна и погледна Езра в леденосините очи. Сега беше с него.
Ариа извади ръкописа му от чантата си и го остави на една от табуретките.
— И така, прочетох го целия — обяви тя с усмивка. — И смятам, че е страхотен!
— Наистина ли? — На лицето на Езра се изписа облекчение.
— Разбира се! — Ариа го побутна към него. — Но бях доста… изненадана от темата на книгата.
Езра подпря брадичката си с длан.
— Тема на книгата е онова, за което мислех през цялата изминала година.
— Беше толкова… ярко — продължи Ариа. — Стилът е изключителен — чувствах се така, сякаш съм вътре в романа. — Всъщност тя донякъде наистина беше вътре, но както и да е. — Не мога да повярвам какви обрати имаше. И краят! Леле!
В края на романа Джак се мести в Ню Йорк. Анита заминава с него и двамата заживяват щастливо. Докато накрая следва нещо неочаквано: Джак получава писмо, заразено с антракс, от неизвестен терорист и умира. Но дори това беше романтично: имаше няколко сърцераздирателни сцени, докато Джак умираше в болницата, а Анита стоеше до леглото му.
Ариа отново погледна към ръкописа.
— Ами… каква част от това ти се иска да е истина?
— Исках всичко да е истина — отвърна Езра и я погали по ръката. — С изключение на частта с антракса, разбира се.
Сърцето й подскочи и тя внимателно подбра следващите си думи.
— Значи… когато Джак и Анита се местят в Ню Йорк… — Тя замълча, неспособна да го погледне в очите.