Езра заговори с напрегнат глас:
— Не искам повече да живея без теб, Ариа. Много бих искал да се преместиш да живееш при мен.
Очите й се разшириха.
— Наистина ли?
Езра се наведе към нея.
— Толкова много мислих за теб през изминалата година. Та аз дори написах книга за теб. Първо можеш да дойдеш през лятото, да видиш как е. Можеш да спечелиш стипендия, може би да си намериш работа в някоя галерия. Ти си кандидатствала в Института за технологии в модата и училището по изкуства „Парсънс“, нали? — Той дори не я изчака да кимне. — Ако те приемат — а аз съм сигурен, че това ще стане, — можеш да се преместиш още следващата година.
Изведнъж лампите грейнаха твърде ярко и главата на Ариа се замая от аромата на вино. Тя му се усмихна въодушевено.
— С-сигурен ли си?
— Разбира се. — Езра я целуна по устните. После се облегна назад и потупа с ръка по ръкописа. — Искам да ми кажеш какво точно мислиш за това. И то честно.
Ариа прибра косата зад ушите си и се опита да се съсредоточи.
— Ами, много ми хареса. Всяко изречение. Всеки детайл.
— Не може да няма нещо, което да не ти хареса.
Кафемашината зад бара се включи и забръмча.
— Добре, мисля, че имаше някои неща — започна колебливо Ариа. — Не съм сигурна дали Анита трябва да напише на Джак десет хайку — струва ми се твърде прекалено. Може би едно или две ще са достатъчни, не мислиш ли? Аз със сигурност не бих написала толкова много.
Езра се намръщи.
— Затова се нарича творчество.
— Така е — отвърна бързо Ариа. — И… Джак страшно ми хареса, наистина. Но защо е толкова обсебен от скиците на влакови моделчета? — Тя се усмихна и леко докосна устните му с върховете на пръстите си. — Ти никога не би се занимавал с нещо такова.
От двете страни на устните на Езра се образуваха две остри линии.
— Сцените с влаковите модели, които създава, са символични. На живота, който е искал, идеалния живот, който не може да получи.
Ариа заби поглед в купчината листи в скута й.
— О… Добре. Сигурно не съм го разбрала добре.
— Като че ли доста неща не си разбрала.
Сърцето й спря от ледената нотка в гласа му.
— Нали каза, че искаш да съм откровена — рече тя с изтънен глас. — Та това са само дребни детайли.
— Не, не са. — Езра се отдръпна от нея и се загледа в рекламата на френски цигари без филтър, която висеше на стената. — Може би книгата не струва, както казват всички агенти. Може би точно затова никой не иска да ме представлява. А аз се надявах да стана следващият Велик американски романист.
— Езра! — Ариа отпусна длани на бедрата си. — Книгата е страхотна. Наистина. — Но когато се опита да хване ръката му, той я отдръпна и я сви в скута си.
— Ехо?
Над тях падна сянка и Ариа вдигна глава. До дивана стоеше Клаудия. Копчетата на впитата й блуза бяха разкопчани достатъчно, за да разкрият пазвата й, а униформената й пола беше навита няколко пъти на кръста, за да подчертае дългите й крака. На главата си беше сложила очила с черни рамки, които я правеха да изглежда като палава библиотекарка.
Ариа скочи толкова рязко, че ръкописът падна от скута й на земята.
— К-какво правиш тук? — Тя се наведе да събере листите и ги прихвана с ластик.
Клаудия разлюля дългата си руса коса, вързана на конска опашка.
— Срещам те тук заради проекта по история на изкуството, забрави ли?
Ариа си спомни за разговора им в библиотеката.
— Казах ти да се срещнем тук утре, а не днес.
— Опа! — Клаудия покри устата си с длан. — Моя грешка! — Погледът й се премести върху Езра. Устните й се разтеглиха в заинтригувана усмивка. — Здрасти.
— Здрасти. — Езра се понадигна, за да й подаде ръка, а усмивката му беше много по-мила, отколкото би допаднало на Ариа. — Аз съм Езра Фиц.
— Аз Клаудия Хууско. Ученичка на разменни начала от Финландия. — Вместо да се ръкува с Езра, тя се наведе напред и го разцелува по двете бузи по европейски. След това сбърчи вежди. — Откъде те знам? Името ми е познато.
— Миналата година преподавах в „Роузууд дей“ — отвърна Езра с приятелски тон.
— Не, не това. — Клаудия поклати глава и опашката й отново се разлюля. Тя присви очи. — Ти не Езра Фиц, който пише поезия, нали?
Езра я погледна изненадано.