— Радвам се, че съм тук — отвърна Хана и хвърли поглед към баща си. Той изглеждаше толкова щастлив, че е приела предложението му да остава у тях няколко нощи седмично. Времето беше толкова неподходящо, предвид новата й връзка с Лиъм. Ами ако се случеше така, че Хана извика името му насън? Ами ако баща й прегледа телефона й и открие есемесите, които си бяха разменяли, включително днешните, изпълнени с горещи намеци?
— Ела, ще ти покажа стаята. — Господин Мерин вдигна чантите на Хана и ги понесе към витата стълба. В къщата се усещаше тежка миризма — Хана беше забравила колко обсебена е Изабел от пликчетата с лавандула, които поставяше във всички чекмеджета и купите с потпури, които бе наредила по всички свободни повърхности.
Баща й се изкачи на втория етаж и тръгна към третия.
— Чак горе ли са спалните? — попита нервно Хана. Когато беше малка, тя изнизваше необясним страх, че къщата им ще се подпали и настояваше спалните им да се намират на първия етаж, за да могат да избягат по-лесно — не че родителите й се съгласиха. Може би още тогава предусещаше, че някой ще я затвори в горяща сграда.
— Нашите са на втория етаж, но стаята за гости е на третия. — Господин Мерин погледна през рамо и повдигна вежди. — Наричаме я галерията.
Двамата влязоха в обикновена, бяла стая със скосени тавани и малки квадратни прозорчета. Хана се почувства като в приказката, в която бащата затваря дъщеря си във висока кула, но стаята наистина имаше грамадно легло с пухени завивки, голямо бюро, широк гардероб и телевизор с плосък екран, монтиран на стената. А това дали не беше… балконът на Жулиета? Хана бързо прекоси стаята и отвори плъзгащата се врата. Там наистина имаше мъничко балконче, от което се разкриваше гледка към задния двор, оформен като парк. Тя винаги бе искала да има нещо такова вкъщи.
— Добре ли е? — попита господин Мерин.
— Страхотно е. — Ако не друго, определено беше уединено.
— Радвам се, че мислиш така. — Господин Мерин остави чантите на Хана до гардероба, потупа Дот по главичката и се запъти към вратата. — А сега ела с мен. Ще гледаме новите реклами за кампанията. Бих искал да чуя мнението ти.
Хана го последва обратно по стълбите. Докато минаваше край прозорчето на междинната площадка, тя зърна някакъв проблясък. Навън беше вече тъмно и определено не беше време за разходка из квартала. Мислите й се върнаха към последното послание на А.: И двамата умират в пето действие. Това заплаха ли беше?
Баща й я поведе към всекидневната, където имаше кожено разглобяемо канапе с цвят коняк, кожен диван, маса в същия цвят и голям телевизор, включен на CNN. Кейт седеше в ъгъла на дивана, подвила крака под себе си. До нея седеше не кой да е, а Шон Ейкърд, и я държеше за ръката.
— О… — Хана рязко спря.
Лицето на Шон пребледня.
— Хана. Не знаех, че ще бъдеш тук.
Хана погледна към Кейт, която я дари със захаросана усмивка. Ясно бе, че тя знаеше за идването на Хана… и че беше поканила Шон, за да подчертае, че сега той е неин.
— Здрасти, Шон — поздрави хладнокръвно Хана, изпъна рамене и седна колкото се може по-далеч от щастливата двойка. Какво й пукаше, че Кейт излиза с Шон? Все пак тя също си имаше страхотен приятел.
Не че можеше да каже на някого за него.
Хана отново погледна към Кейт. Доведената й сестра беше сбърчила вежди, сякаш беше очаквала по-силна реакция от нейна страна. Тя наклони тялото си към Шон и облегна брадичката си на рамото му. Шон потрепна; очевидно се чувстваше неудобно. Хана искаше да подметне нещо за това, че ги е видяла заедно на срещата на клуб „Д“, но не посмя.
Изведнъж на екрана на телевизора се появи познато лице и Хана едва не изпищя. Беше снимка на Табита.
— Пиенето по време на пролетната ваканция: трябва ли да сложим край на това? — обяви водещият. Хана скочи, натисна бутона на дистанционното и екранът потъмня. Кейт я изгледа странно.
— Очевидно някой очаква с нетърпение да види рекламите ми — пошегува се господин Мерин. Той пъхна едно дивиди в плейъра и на екрана се завъртяха рекламите на предизборната му кампания. Хана се облегна назад и се опита да се успокои. Всеки път, когато затвореше очи, тя виждаше снимката на Табита пред очите си.
Първата реклама бе направена с накъсани кадри, като в екшън филм. Втората бе в документален стил, като в сериала „Офисът“.
— Искам честното ви мнение — каза господин Мерин. — Смятате ли, че тези реклами ще повлияят на младите хора?