— Много са забавни и креативни — рече замислено Кейт и се наведе напред. — Но не съм сигурна, че младите гледат реклами. Обикновено ги превъртат.
— Можеш да ги качиш в Ю Тюб — едва успя да произнесе Хана с разтреперан глас.
Господин Мерин изглеждаше напрегнат.
— Но ще продължим да пускаме туитове, нали? И дали да не организираме още някой флашмоб? Миналата седмица се получи много добре.
— Така е, нали, Хана? — пропя Кейт и впери поглед в Хана. Тя трепна. Какво ли означаваше този поглед? Дали Кейт беше забелязала, че през по-голямата част на презентацията нея я нямаше? Дали беше видяла момчето, с което бе избягала?
— Може този път да опитаме в „Холис“. — Господин Мерин спря плейъра. — Или пък в „Брин Маур“? Може да се прехвърлим и в града, да опитаме в „Темпъл“ или „Дрексъл“.
Кейт прокара пръсти през дългата си кестенява коса.
— Какво мисли конкуренцията на флашмобите? — И отново впери поглед в Хана.
Тя усети как настръхва.
— Откъде да знам?
Кейт сви рамене.
— Не питах точно теб.
Хана прехапа устни и си припомни различните случаи, когато беше с Лиъм. Дали все пак Кейт не ги беше видяла в църквата? Дали знаеше? Хана я погледна. Кейт я гледаше втренчено, сякаш я предизвикваше да мигне.
Шон разхлаби яката си, погледът му шареше между двете момичета. Господин Мерин се намести на стола си и повдигна вежда.
— Какво става, момичета?
— Нищо — отвърна бързо Хана.
— Не питай мен. — Кейт разпери ръце. — Тя се държи странно.
Внезапно Хана се почувства изтощена. Тя криеше твърде много тайни.
— Хм, аз трябва да… — Тя скочи от дивата и изтича към вратата. Кейт издаде тих звук, нещо средно между изсумтяване и въздишка.
Тя забърза по коридора и се спря пред дамската тоалетна, забелязвайки един почти изпразнен кашон и нещо, което се подаваше над дивана в трапезарията. Това беше поизтъркан плюшен ротвайлер, с едно почти откъснато ухо. Баща й го беше купил за Хана, след като двамата си бяха измислили героя Корнелиус Максимилиан, с който обичаха да се шегуват. През годините Хана беше изгубила следите на плюшения Корнелиус и реши, че е изчезнал завинаги. Наистина ли баща й го беше запазил толкова дълго?
Тя докосна плюшената му глава, изпълнена с вина и съжаление. Баща й се опитваше да възроди връзката им, а Хана му се отплащаше, като се свързваше с врага. Трябваше да скъса с Лиъм още сега, преди нещата да се задълбочат. Вече криеше твърде много тайни.
Тя бръкна в джоба си и извади телефона. Но когато отвори формуляра за нов есемес, се спря. При мисълта, че повече няма да види Лиъм, коремът й се сви и очите й се напълниха със сълзи.
Нечия ръка я докосна по рамото. Тя изписка и се обърна.
Зад нея стоеше Кейт с ръка на хълбока.
— Всичко наред ли е? — попита тя с фалшива загриженост в гласа. Погледът й прескочи от лицето на Хана към телефона й.
— Супер е — отвърна троснато Хана и покри екрана с длан. Добре, че още не беше въвела номера на Лиъм.
— А-ха. — Кейт присви очи. — Не ми изглеждаш супер.
— Какво ти пука?
Кейт пристъпи към нея и Хана долови миризмата на лосиона й за тяло.
— Криеш нещо, нали?
Хана отмести поглед, опитвайки се да изглежда спокойна.
— Не знам за какво говориш.
Устните на Кейт се разтеглиха в гадна усмивка.
— Нали чу какво каза Том — предупреди тя, заканвайки се с пръст. — Ако някоя от нас има тайни, врагът ще ги разкрие. А ти не искаш това да се случи, нали?
След това, преди Хана да успее да отговори, Кейт отметна през рамо дългата си коса, завъртя се и тръгна обратно към дневната. Докато се отдалечаваше, тя се изкиска тихо и смехът й накара Хана да потрепери.
Той звучеше точно като на Али. Като А.
21.
Същата чанта, различно съдържание
Следобед на следващия ден Спенсър влезе в коридора, и докато оставяше чантата си на стойката за чадъри, дочу гласа на Амилия откъм всекидневната.
— Да започнем от осма стъпка.
Няколко секунди по-късно задуднаха кларинети и заскрибуцаха цигулки. Оформи се мелодията на класическо парче, което звучеше като погребална меса. Изведнъж музиката спря рязко.
— Може би трябва да починем малко — дочу се друг глас.