Спенсър замръзна. Келси беше тук. Отново.
Част от нея искаше да хукне към спалнята и да затръшне вратата зад гърба си, но тя си спомни какво беше обещала на останалите — и на себе си. Ако проучеше Келси достатъчно внимателно, може би щеше да разбере дали тя знае нещо за миналото лято — и дали наистина беше А.
Тя бавно се промъкна към дневната. Вратата беше леко открехната. Вътре в стаята Амилия си играеше с кларинета си. Келси беше оставила цигулката си в скута. Изведнъж, като че ли усетила присъствието й, тя вдигна глава, видя Спенсър и трепна. Устните й оформиха едно малко „о“.
Спенсър се дръпна назад и се притисна към стената. И тя беше една шпионка! Но след като си пое дълбоко дъх няколко пъти, тя отново надникна през вратата. Келси беше навела глава и се беше съсредоточила върху партитурата. Зад ухото си имаше татуировка на малко цветенце — може и да беше временна. Спенсър се зачуди дали си я е направила в поправителното училище.
След това се замисли за нощта на техния арест. Тя беше започнала както обикновено. Спенсър грабна учебниците си от бюрото и се качи в стаята на Келси. Общежитието изпробваше нова система ключалки — шифровани вместо с ключове — и Келси беше дала кода си на Спенсър. Тя го набра на клавиатурата и влезе в празната стая — Келси беше все още в салона. Спенсър реши, че може да глътне едно „Лесно шест“ още сега, за да може да се задейства точно когато започнат да учат. Но след като порови из чантата си, установи, че шишенцето с хапчета е празно. Тя надникна в статуетката на Буда, където Келси държеше дрогата си. Нейните хапчета също бяха свършили.
Връхлетя я паника. Изпитите им бяха след три дни, а тя беше стигнала едва до въпрос седемнайсет от трийсет и един по древна история. Финиъс я беше предупредил, че ако спре да пие хапчетата, ще последва абстиненция и тя ще бъде съсипана. Единственото логично решение беше да му се обади за още, но Спенсър нямаше представа къде се намира той. Два дни по-рано Финиъс не се появи на училище. Когато Спенсър и Келси отидоха в стаята му в общежитията, тя беше празна. Леглото беше голо, в гардероба нямаше никакви дрехи. Спенсър се беше опитала да се свърже с него по телефона, но той не отговори. Компютърен глас я уведоми, че гласовата му поща е пълна.
Прозвуча пиукането на електронната ключалка и Келси влезе в стаята със свеж и спокоен вид. Спенсър скочи на крака.
— Нямаме повече хапчета — изтърси тя. — Трябва да намерим още.
Келси се намръщи.
— Как?
Спенсър сви устни и се замисли. Финиъс беше споменал някакви коректни дилъри в Северна Филаделфия и й беше дал визитката на един от тях в случай на необходимост. Тя я извади и започна да набира номера. Келси впери поглед в нея.
— Какво правиш?
— Хапчетата ни трябват, за да учим — отвърна Спенсър.
Келси пристъпи от крак на крак.
— Може би ще успеем да се справим и без тях, Спенс.
Но тогава от другия край на линията се разнесе глас. Спенсър се изпъна и избъбри кодовите думи, които според Финиъс щяха да спечелят доверието на дилъра и после му каза от какво има нужда. Той й даде адреса си и двамата се разбраха да се видят.
— Готово — каза тя след миг и затвори. — Да вървим.
Келси продължи да седи на леглото със събути обувки.
— Мисля да остана тук.
— Не мога да го направя сама. — Спенсър извади ключовете на колата си от джоба. — До половин час ще сме готови.
Но Келси поклати глава.
— И без хапчетата съм добре, Спенс.
Спенсър изпъшка, отиде до Келси и я издърпа от леглото.
— След няколко часа ще пееш друга песен. Обувай си чехлите. Да вървим.
Най-накрая Келси отстъпи. Те свиха през няколко мрачни улици в един запуснат квартал, подминаваха заковани с дъски прозорци и стени, одраскани с графити. По верандите седяха младежи, които се оглеждаха нервно. Някакви се сбиха зад ъгъла и Келси изписка. Спенсър се зачуди дали е постъпила правилно — може би това изобщо не беше добра идея.
Но съвсем скоро те отново се озоваха в колата с хапчетата в ръце и се отправиха към общежитието. Спенсър подаде една таблетка на Келси и двете ги изпиха с топъл спрайт. Когато се отдалечиха достатъчно, Келси въздъхна с облекчение.
— Повече никога няма да ходим там.
— Съгласна съм — отвърна Спенсър.
Когато завиха към портала на „Пен“ в огледалото за обратно виждане проблеснаха две ярки светлини. Измяука сирена. Келси и Спенсър се обърнаха и видяха как университетската патрулка се приближава към тях.