Веднага щом започнаха да получават бележките от Новия А. — в деня на годишнината от ужасния пожар в Поконос, при който едва не загинаха — Емили беше сигурна, че Истинската Али е оцеляла при пожара и блъскането от платформата в Ямайка и се е завърнала, за да им отмъсти. Постепенно и приятелките й започнаха да го вярват — докато не се появи новината за истинската самоличност на Табита. Но дори това не отхвърли вероятността Истинската Али все пак да е жива. Тя можеше да е Новият А. и да знае всичко.
Емили не се съмняваше какво щяха да кажат приятелките й, ако заяви на всеослушание теорията си: „Приеми го, Ем. Али е мъртва“. Сигурно щяха да се върнат към старото си предположение, че Али е загинала в горящата къща в Поконос. Но имаше нещо, за което те не знаеха: че Емили беше оставила входната врата широко отворена преди къщата да се взриви. Али би могла да се измъкне оттам.
— Емили? — извика госпожа Фийлдс. — Можеш ли да слезеш?
Емили бързо се надигна.
— Трябва да вървя — каза тя на Ариа. — Ще се чуем утре, нали?
Тя затвори телефона, излезе от стаята и надникна през парапета. Във фоайето стояха родителите й, все още облечени с еднаквите сиви пуловери, които носеха по време на вечерните си разходки из квартала. До тях стоеше високо, луничаво момиче със същата като на Емили червеникаворуса коса. През рамото си беше преметнала раница, на която с големи червени букви беше написано „ОТБОР ПО ПЛУВАНЕ, УНИВЕРСИТЕТ АРИЗОНА“.
— Бет? — Емили присви очи.
По-голямата й сестра Бет погледна нагоре и разпери ръце.
— Та-дамм!
Емили се затича надолу по стълбите.
— Какво правиш тук? — извика тя. Сестра й рядко се връщаше в Роузууд. Тя беше твърде заета с работата си като асистент в Университета на Аризона, където беше учила, а освен това беше и помощник-треньор на отбора им по плуване, на който бе капитан през последната година.
Бет пусна раницата си на пода.
— Бяха ми останали два почивни дни и реших да те изненадам. — Тя изгледа Емили от главата до петите и се намръщи. — Интересен тоалет.
Емили погледна надолу. Беше облякла тениска на лекета и един твърде тесен клин на „Виктория’с сикрет“ с надпис „розов“ на задничето. Клинчето беше на Али — нейната Али или всъщност Кортни. Момичето, на което Емили се беше доверявала, с което се беше забавлявала и което беше обожавала в шести и седми клас. Макар клинчето да бе пооръфано по ръбовете, през последните две седмици се беше превърнало в любима дрешка за вкъщи. Незнайно защо тя си беше решила, че щом го носи, нищо лошо няма да й се случи.
— Вечерята ще стане след минутка. — Госпожа Фийлдс се завъртя на токовете си и се запъти към кухнята. — Хайде, момичета.
Те тръгнаха след нея по коридора. Във въздуха ухаеше на доматен сос и чесън. Масата беше подредена за четирима и таймерът на фурната запиука тъкмо когато майката на Емили се запъти към нея. Бет се настани до сестра си и отпи голяма глътка вода от чашата с ваденка на жабока Кермит, която бе нейната специална чаша още от малка. Тя имаше същите лунички и силно тяло на плувкиня като Емили, но червеникаворусата й коса беше подстригана късо под ушите и тя носеше малка сребърна халка на горната част на ушната си мида. Емили се запита дали боли да си пробиеш ухото там. Освен това се чудеше какво би казала госпожа Фийлдс, когато я забележи — тя не обичаше децата й да изглеждат „неуместно“, да носят пиърсинг на носовете или пъпчетата си, да боядисват косите си в странни цветове или да си правят татуировки. Но Бет беше на двайсет и четири; може би вече беше извън юрисдикцията на майка им.