— Мамка му — изсъска Спенсър и изхвърли шишенцето през прозореца.
Полицейската кола отби встрани и даде сигнал на Спенсър да направи същото.
Келси я погледна с ококорени очи.
— Какво ще правим сега, по дяволите?
Спенсър погледна към изплашеното лице на Келси. Внезапно я изпълни абсолютно спокойствие. В сравнение с всичко, което беше преживяла с Али, всички послания на А. и моментът, в който едва не загина, това тук изглеждаше като игра.
— Чуй ме — каза тя на Келси. — Нищо лошо не сме направили.
— Ами ако са ни проследили от квартала? Ами ако това е капан? Ами ако намерят хапчетата?
— Ние… — Един полицай почука по прозореца. Тя го свали и погледна невинно сериозното му лице.
Ченгето впери поглед в тях.
— Ще слезете ли от колата?
Келси и Спенсър се спогледаха. Никоя от тях не каза нищо. Ченгето въздъхна шумно.
— Излезте. От. Колата.
— Келси е права. Да си починем малко, момичета — каза Амилия. Спенсър се сепна, изтръгната от спомените. Всички музикантки наставаха от местата си.
Спенсър изпадна в паника, отстъпи назад и се шмугна в килера, където се съхраняваха зимните палта, една стара кучешка вратичка, три различни прахосмукачки и кучешка козина. Тя изчака докато всички отидат в кухнята, молейки се никой да не я забележи. През процепа на вратата се виждаха чантите и палтата на гостенките, струпани върху дървената пейка в коридора. Сред мантата „Бърбъри“, якетата „Джей Крю“ и чантите „Кейт Спейд“ се забелязваше една блестяща златиста торба, същата като нейната.
„Еднакви сме!“ — беше казала Кел си няколко дни по-рано, когато беше видяла чантата й.
Може би имаше някакъв начин да разбере дали Келси знае повече. Спенсър изчака края на почивката, после се стрелна към входната врата и грабна собствената си чанта „Диор“. След това изтича до купчината дрехи, взе чантата на Келси и сложи своята на нейно място. Чуждата чанта миришеше различно, на плодови свещи. Трябваха й само няколко минути, за да я прегледа. Келси дори нямаше да разбере, че липсва.
Тя се затича нагоре, вземайки по две стъпала наведнъж, затвори вратата на спалнята зад гърба си и разтвори чантата на Келси. Вътре имаше същото портмоне от змийска кожа, което Келси носеше миналото лято в „Пен“ и едни пинцети „Туизърман“ — тя никъде не отиваше без тях. В чантата се въргаляха комплект резервни струни, флаер на някаква си група „Дъ Чембърмейдс“, върху който бе надраскан номерът на някой си Роб, гилза гланц за устни и няколко разноцветни химикала. Спенсър се облегна назад. Вътре нямаше нищо уличаващо. Може би наистина я беше връхлетяла параноята.
В този момент забеляза айфона на Келси, пъхнат в предния джоб. Тя го измъкна и прегледа папката с есемеси за някакви съобщения от А. Такива нямаше, но това не означаваше нищо — Келси можеше да има втори телефон, също като Мона. На главния екран имаше папка, озаглавена „Снимки“. Спенсър чукна по нея и на екрана изскочиха няколко поддиректории. Имаше снимки от бала, от дипломирането, Келси с група усмихнати момичета от „Сейнт Агнес“ — нито едно от тях не беше в групата музикантки. И тогава тя зърна папката, от чието заглавие кръвта й се смръзна. Ямайка, пролетна ваканция.
От долния етаж отново се разнесе оркестрова музика, тромава и нехармонична. Спенсър погледна към папката. Това беше просто съвпадение, нали?
Много хора ходеха в Ямайка през пролетната ваканция — не беше ли прочела в „Ю Ес уикли“, че това е най-предпочитаната дестинация от гимназисти и студенти?
С треперещ пръст тя натисна бутона за достъп до съдържанието на папката. Когато на екрана се появи първата снимка, Спенсър видя познатите скали, от които те четирите бяха скочили в първия си ден в курорта. На втората снимка беше ресторантът на покрива, където четирите вечеряха почти всеки ден. На една снимка Келси позираше заедно с Жак, барманът, който им правеше силен пунш с ром.
Стомахът й се сви. Това бяха „Скалите“.
Тя бързо прегледа и останалите снимки, на които се виждаше огромният басейн, синият, облицован в мозайка коридор, който водеше към спацентър, петнистите кози, които се мотаеха край хоросановите стени на хотела. И там, посред бял ден, почернял и облечен с тениската от отбора по лакрос, седеше Ноъл Кан. До него се виждаше Майк Монтгомъри, който държеше в ръка бутилка бира. Ако край тях не бяха минали няколко гости на хотела, Кейси щеше да е запечатала на снимката и тях четирите.