Спенсър сви рамене.
— Може би не иска да замесва ченгетата. Може би иска да се разправи с нас по своя си начин.
Ариа усети как стомахът й се свива. Мона Вандерваал се беше опитала да вземе нещата в свои ръце. Както и Истинската Али. И в двата случая четирите едва не загинаха.
— Ариа? — извика Мередит от долния етаж. — Вечерята е готова!
Ариа смутено погледна трите си стари приятелки.
— Искате ли да останете за вечеря?
Хана се изправи.
— Трябва да вървя.
— Имам домашно — отвърна Спенсър, а Емили измърмори някакво също толкова смотано оправдание. Трите слязоха по стълбите, облякоха якетата си и се изгубиха в дъждовната нощ. Ариа затвори вратата плътно и се облегна на нея, чувствайки се празна и уплашена. Не бяха постигнали нищо. Може би знаеха кой е А… но какво трябваше да направят по въпроса? Да си стоят в Роузууд и да чакат Келси да ги издаде? Да си стягат багажа за затвора?
Тя се ослуша и чу как приятелките й палят колите си, които бяха спрели до тротоара, и изведнъж я заля толкова силна омраза към Роузууд, че дори пръстите на краката й се вцепениха. Имаше ли нещо хубаво в живота й тук, освен появата на Езра? Ужасните тайни, които пазеше, моментите, които искаше да забрави, се бяха случили в Роузууд. Добре де, в Ямайка. И в Исландия, но тя побърза да изхвърли тази мисъл от главата си.
Върна се обратно във всекидневната. Майк го нямаше, сигурно се беше измъкнал навън, докато Ариа и останалите бяха в стаята й. Когато отвори лаптопа си, тя започна да пише имейл до Езра:
„Искаш ли да се преместя с теб в Ню Йорк още СЕГА? Бих могла да попълня гимназиалните си кредити онлайн. Не искам да чакам. Искам нашият живот заедно да започне“.
Тя натисна бутона за изпращане и отново затвори лаптопа. С този ход Ариа печелеше две неща: не само обичаше Езра, но и щеше да напусне Роузууд. Искаше да се махне оттук колкото се може по-скоро.
23.
Емили получава побутване
Следобед на следващия ден Емили спря на паркинга зад туристическата пътека Стокбридж и веднага забеляза черната тойота хечбег на Келси. Дъждът беше спрял и слънцето отново се беше показало, а лъчите му караха всички дървета да изглеждат още по-зелени и разлистени. Преди да излезе от колата, тя се обърна и с присвити очи огледа профучаващите по пътя автомобили. Когато край нея премина един мерцедес купе, тя внимателно го огледа. Дали това беше колата на Спенсър или беше малко по-наситено сребриста? Емили загриза нокътя си. Какво би казала Спенсър, ако види Емили и Келси заедно? Когато Келси й беше пратила имейл, питайки я дали е съгласна да се поразходят заедно по туристическата пътека след училище, Емили се беше поколебала, спомняйки си за срещата със Спенсър и останалите предишната вечер. Но само след миг отговори утвърдително. Спенсър не може да й казва с кого да дружи. Снимката на Табита в телефона на Келси я притесняваше, но само защото Келси беше отишла в Ямайка по същото време, когато там бяха Емили и приятелките й, не означаваше, че тя е А. На всичкото отгоре днешната разходка с Келси даваше на Емили възможността да събере още информация и да докаже веднъж завинаги, че Спенсър греши.
Заключи колата си и тръгна през паркинга към Келси. Тя носеше голямо шише с вода и беше облечена в панталони цвят каки, туристически обувки и черен суичър „Норт фейс“, който беше почти еднакъв с този, който бе облякла Емили. Имаше нещо изплашено в походката й — тя стъпваше отсечено, тялото й се поклащаше. Сякаш беше изпила десетина чаши кафе еспресо.
— Това е едно от любимите ми места — каза Келси. Гласът й също беше твърде писклив. — Преди непрекъснато идвах тук.
— Пътеката е страхотна. — Емили последва Келси покрай големия знак с часовете, през които можеше да се използва пътеката, и няколко предупреждения за лаймската болест и кърлежите. — Когато бях по-малка, не ме пускаха да идвам тук. Майка ми беше сигурна, че наоколо се крият разни хора, които отвличат деца.
— И ти й вярваше? — подразни я Келси.
— Малко — призна си Емили.
— А пък аз си мислех, че си лошо момиче. — Келси я щипна по ръката. — Не се тревожи. Аз ще те пазя от големите лоши похитители.
Двете започнаха да се изкачват по тясната пътека. По пътя се разминаха с възрастна двойка, която разхождаше златист ретривър, а трима бегачи се скриха зад завоя. Емили внимаваше къде стъпва, за да не се спъне в някой от счупените клони, които бяха нападали по земята. Отнякъде се донесе кокосовият аромат на слънцезащитен крем и в съзнанието на Емили отново проблеснаха снимките, които Спенсър беше откраднала от телефона на Келси. Тя прочисти гърлото си.