— Обичам да ходя на къмпинг, но това не е представата ми за идеална ваканция. Предпочитам океана.
— Обожавам плажовете — въздъхна Келси.
— Била ли си някога на Карибите? — попита Емили. Сърцето й затупка учестено в очакване на отговора на Келси.
Келси заобиколи един грамаден камък.
— Няколко пъти. Миналото лято ходих в Ямайка.
— И аз бях там миналата година. — Емили се надяваше, че гласът й е прозвучал достатъчно изненадано. — Ти през пролетната ваканция ли ходи?
— Аха. — Келси се обърна и устните й се разтегнаха в заинтригувана усмивка. — И ти ли?
Емили кимна.
— Сега остава да сме били и в един и същи хотел — пошегува се тя. Или поне се надяваше, че е прозвучало като шега. — Аз бях отседнала в „Скалите“. Там има невероятни скали, от които човек може да скача в океана. И наистина страхотен ресторант.
Келси се спря на пътеката и примигна.
— Шегуваш се, нали?
Емили поклати глава, устата й пресъхна. Тя огледа лицето на приятелката си в търсене на някакви признаци за смущение или лъжа, но Келси изглеждаше толкова невинна, наистина изненадана. „Ако видя катеричка на онова дърво, Келси е невинна“ — каза си тя и погледна към големия дъб пред нея. И наистина на един от големите клони подскачаше катеричка.
— В коя седмица от ваканцията? — попита Келси.
Емили й отговори и Келси възкликна, че тогава е била почивката и на „Сейнт Агнес“.
— Не мога да повярвам, че не съм те забелязала — каза след миг Келси. — Само си помисли. Още тогава сме можели да станем приятелки. — Тя докосна ръката на Емили. — Или дори повече от приятелки.
Всяко нервче в ръката на Емили се напрегна. Когато си пое дълбоко дъх, въздухът ухаеше на роса и плодородна почва, сякаш всички растения край пътеката разцъфтяваха. Тя се вгледа в ясните зелени очи на Келси. Приятелката й беше или невероятно добра лъжкиня, или наистина не знаеше нищо. Може би се беше запознала с Табита в „Скалите“, но изобщо не знаеше какво се бе случило с нея. Със сигурност нямаше никаква представа какво са сторили Емили и приятелките й.
Изведнъж Емили забеляза познатото разклонение на пътеката.
— Може ли да се отклоним за малко? Искам да видя дали нещо е все още тук.
Келси кимна. Емили сви в разклонението и стигна до малък каменен фонтан, който се намираше до скосения кален склон. В цимента имаше два отпечатъка на длани. Над единия пишеше Емили. Над другия — Али.
Келси се наведе и докосна отпечатъка.
— Твоят ли е?
— Аха. — Емили преглътна тежко, вперила поглед в мъничката ръчичка на Али, запазена във вечността. — Веднъж двете с Али се промъкнахме до тук. Тъкмо бяха излели основите на фонтана и тя предложи да оставим отпечатъците си.
Емили си спомняше деня толкова ясно, сякаш беше вчера. Беше пролет, няколко месеца преди фаталната й целувка с Али в къщичката на дървото. Докато се разхождаха по пътеката, Али изброяваше момчетата от техния клас и питаше Емили кой според нея е сладък.
— Трябва ти приятел, Ем — пропя тя. — Или може би се пазиш за някой специален?
А сега Келси поклати сериозно глава.
— Не мога да си представя как си се чувствала, след като си изгубила толкова близка приятелка.
По главната пътека премина група деца, които се смееха шумно.
— Липсва ми, но вече не съм сигурна кое може да ми липсва — рече тихо Емили.
— Какво имаш предвид?
— Ами вземи например боулинга онзи ден. Али заведе там мен и приятелките ми, когато за пръв път излязохме заедно. Искаше да останем сами известно време, за да се сближим. Тогава си мислех, че е готино, че тя наистина иска да ни опознае, но сега се чудя дали не го е направила, защото е била Кортни, която тъкмо е навлизала в живота на Али и се е преструвала на нея. Може би излизането е нямало нищо общо с приятелството ни, а тя просто се е нуждаела от време, за да се вземе в ръце, а не да се мотае с популярните в „Роузууд дей“ хлапета, които сестра й е познавала толкова добре.
— Това е невероятна измама — каза Келси с ококорени очи.