Гърдите на Емили се надигаха и спускаха трескаво. Драскотините по кожата й я изгаряха при всяко движение.
— Някой… ме блъсна.
Очите на Келси се разшириха.
— Някое от момчетата?
Емили поклати глава, все още неспособна да си поеме дълбоко дъх. Хихикането отекна в ушите й. Тя усети нечие чуждо присъствие, някой, който се криеше наблизо и наблюдаваше. Тя инстинктивно бръкна в джоба си и извади телефона. И вътре естествено я очакваше ново съобщение. С треперещи пръсти тя натисна бутона за четене.
Понякога имаме нужда някой да ни побутне, Емили. Ти и твоите приятелки сте наясно с това, нали?
24.
Животът имитира изкуството
Четвъртък следобед Спенсър преглеждаше вестника, когато една шарена реклама привлече вниманието й.
„Тази вечер в двайсет часа само по CNN: в безопасност ли са вашите деца по време на пролетната ваканция? Три весели пролетни почивки с ужасен край“.
В ъгъла на екрана се появи снимка на Табита. Спенсър веднага обърна страницата, но после реши, че това не е достатъчно, накъса я на малки парченца и я хвърли в кофата. Но дори това й се стори ненадеждно. Тя погледна към парченцата с крайчеца на окото си, после скочи от стола и погледна през прозореца. Между дърветата помръдна сянка. Като че беше някой с руса коса.
Убийца.
Спенсър се завъртя и притисна ръце към главата си. Кухнята беше празна. Беатрис и Руфъс дремеха на пода и лапите им потреперваха. Ако тук имаше някой, те щяха да се скъсат да лаят, нали? Какво й ставаше, по дяволите?
Телефонът й издаде силен лаещ звук и Спенсър подскочи. Взе го от масата и видя, че Емили й беше пратила есемес.
„Направо откачам. А. Току-що ме блъсна по хълма при пътеката Стокбридж“.
Спенсър погледна към всекидневната, спомняйки си за проблясъците и гласа, който беше чула. Амилия и останалите от оркестъра не бяха тук, но смятаха да се съберат по-късно същата вечер.
„Келси не беше с теб, нали?“ — написа тя в отговор.
Настъпи продължителна пауза, след което отговорът на Емили цъфна на екрана:
„Не“.
„Вече не излизаш с нея, нали?“ — написа Спенсър.
Емили отново отговори с една дума:
„Не“.
„Добре“ — отвърна Спенсър.
— Значи тук се е случила онази история с Алисън, а?
Четирийсет минути по-късно Спенсър и Бо стояха в задния двор на семейство Хейстингс и се подготвяха за поредната репетиция на „Макбет“. Спенсър беше убедена, че ще е повече от готова след вчерашната репетиция. Беше се уговорила с училищния фотограф да обърне специално внимание на нейните изяви в съботното представление. Дори беше съчинила имейл до комитета по приемането, в който описваше пиесата; оставаше само да прикрепи към писмото видеофайл с брилянтното си изпълнение.
Бо се вгледа в изкривените, почернели, напукани дървета, които бяха останали след пожара, подпален от Истинската Али година по-рано. Вляво се виждаха останките от някогашния хамбар, превърнат от семейство Хейстингс в приятна къща за гости… която също бе изгорена от Истинската Али.
— Да — отвърна тихо Спенсър. — Вече идвам много рядко тук. Твърде е зловещо.
— Съгласен съм. Това място е като обитавано от духове. — Бо тупна с крак по мръсната, покрита с плочки пътека, която водеше към хамбара. Същата, на която преди почти пет години Спенсър и Тяхната Али се бяха сбили в последната нощ от седми клас. Бяха се скарали заради Иън Томас, в който и двете бяха влюбени. Спенсър беше блъснала Али, която падна на земята, но после бързо скочи на крака и изтича по пътеката. Дълго време след това Спенсър смяташе, че Али беше отишла на среща с Иън и той я беше убил. Но всъщност нейната сестра-близначка я беше пресрещнала и беше сложила край на живота й.
— Както и да е. — Бо се обърна и погледна Спенсър. — Готова ли си да се слееш с героинята си?
Спенсър сви рамене.
— По-готова не мога да бъда.
Бо се усмихна.
— Вчера се справи страхотно, но днес мисля, че трябва да опитаме още нещо. Нали ти казах, че свързвам побоите от детството ми с ролята ми на Макбет? Сега е твой ред да го направиш. Опитай се наистина да се превъплътиш в нея. Представи си как премахваш личността, която е застанала на пътя ти към успеха. Може би не си искала да го правиш, но така или иначе се е наложило.