Но присъствието на Али се усещаше силно. Дори можеше да се подуши ваниловия й сапун.
Бз-з-з. Хана извърна глава. Айфонът й проблесна и на екрана се появи съобщение от Лиъм.
„Здрасти. Излез на балкона“.
Тя предпазливо се измъкна от леглото и отиде на пръсти до вратата, която водеше към балкончето на Жулиета. Дот се надигна от кучешкото си креватче и я последва. Бравата леко изскърца, когато я натисна. В стаята нахлу студен въздух, носещ със себе си смразяващия мирис на зима.
— Па!
Хана изпищя. Дот кратко излая.
— Леле! — Лиъм сграбчи Хана за раменете. — Спокойно! Аз съм!
— Изплаши ме! — извика Хана. Дот залая истерично.
— Ш-ш-шт. — Лиъм се наведе и погали кучето. — Това трябваше да е тайна среща, а не купон за всички съседи!
Хана погледна Лиъм. Той беше облякъл анорак „Джей Крю“, тъмни дънки и туристически боти. Тя погледна от балкона.
— Как разбра къде живея? И как успя да се качиш тук?
— Потърсих те в Гугъл — отвърна Лиъм. — И… се изкатерих. — Той посочи дървената рамка за увивни растения, която покриваше едната стена на къщата.
— Не можеш да идваш тук — прошепна Хана. — Баща ми е на долния етаж. И мисля, че доведената ми сестра ни е усетила!
Лиъм прибра кичур коса зад ухото на Хана.
— Помислих си, че мога да ти дойда на гости с преспиване.
— Да не си полудял? — Хана погледна към затворената врата на стаята си, почти очаквайки да види Кейт да наднича през вратата — или още по-лошо, да се появят баща й и Изабел. Какво щеше да прави с Лиъм тогава? Да го блъсне от балкона? Да го скрие под леглото?
Лиъм я хвана за ръцете.
— Кажи ми, че съм ти липсвал.
Хана впери поглед в бледите си крака, които се подаваха от крачолите на пижамата й, след което погледна към плюшения Корнелиус Максимилиан, който лежеше на леглото. Ако позволеше на Лиъм да остане, щеше да изгуби всичко. Но когато погледна топлите му, меки очи, дяволитата усмивка и очарователната трапчинка на дясната буза, сърцето й се разтопи.
Без да каже нито дума, Хана го придърпа в спалнята. Двамата се стовариха в леглото. Ръцете му я галеха по цялото тяло, а устните му изпиваха кожата й. Тя усети как засмуква шията й; сигурно щеше да остане червена следа, но това не я интересуваше. След миг той се отпусна на леглото и я погледна.
— Толкова ми е добре с теб; мисля, че мога да споделя всичко и ти няма да ме осъждаш. Никое момиче не ме е карало да се чувствам така.
— И аз изпитвам същото към теб — прошепна Хана. — Невероятно е.
— Вълшебно — отвърна той. — Досега не вярвах в съществуването на сродни души, но вече мисля по съвсем различен начин.
Хана подпря брадичка на ръката си.
— Кажи ми нещо, което не си казвал на никой друг.
— Все едно признанието, че ме е страх от паяци, не е достатъчно? — Лиъм легна по гръб. Минаха няколко секунди, преди да заговори отново. — Когато бях малък, си имах въображаем приятел. Той беше вампир.
Хана сбърчи нос.
— Наистина ли?
— Аха. Казваше се Франк и приличаше на Дракула. Спеше в гардероба ми, с главата надолу, като прилеп. Карах майка ми да слага чиния за него на масата.
Хана се изкиска тихичко.
— Защо точно вампир?
Лиъм сви рамене.
— Не знам. Изглеждаше ми яко. Исках Франк да ми е баща, вместо истинския ми баща. С него не се разбирахме особено. — Той погледна смутено Хана. — И все още е така.
Хана се размърда; не искаше да говорят за бащата на Лиъм.
— Аз също имах много въображаеми приятели. Всъщност двамата с баща ми ги измислихме заедно. Като един голям бухал на име Хортензия, който идваше да ме пази, докато спя — страхувах се от тъмното, страхувах се да бъда сама. Когато бях в четвърти клас и нямах истински приятели, баща ми рисуваше картинки на Хортензия върху пликовете ми с обяда. Много беше мило. — Тя затвори очи и си представи грубите, недодялани рисунки на баща й върху кафявата хартия. Беше ги събирала в училищната си папка и когато се чувстваше особено самотна, си ги разглеждаше. Но после, в пети клас, рисунките изведнъж секнаха. Горе-долу по същото време, когато родителите й започнаха да се карат.
— Страхотно е, че баща ти е до теб — каза тихо Лиъм.
Хана изсумтя.
— Всъщност беше.
— Какво се случи?