„Разбрах, де — искаше да отвърне Ариа. — Ти ми открадна Ноъл. Печелиш“. Тя се наведе напред.
— Виж какво, би ли говорила с мен като нормален човек? Знам, че можеш.
Устните на Клаудия се разтегнаха в мазна усмивка.
— Както искаш — отвърна тя с равен глас, изгубила смотания си акцент. След това потупа по своя учебник по история на изкуството с розовия си химикал. — И тъй като сме откровени една с друга, чудех се дали не можеш да направиш и моята част от проекта. Глезенът все още много ме боли.
Ариа впери поглед в глезена на Клаудия, който почиваше на съседния стол. Той дори вече не беше бинтован.
— Не можеш цял живот да се извиняваш с това — отвърна тя. — Аз си правя моята част от проекта и край. Можем да работим заедно, но нямам намерение да работя вместо теб.
Клаудия се надигна в стола си и присви очи.
— Тогава може би ще кажа на Ноъл какво ми причини.
Ариа затвори очи. Беше й омръзнало да я изнудват и заплашват.
— Знаеш ли какво? Кажи му. И без това вече не сме заедно. — Щом изрече това, изведнъж се почувства лека и свободна. Скоро завинаги щеше да напусне Роузууд. Какво значение имаше?
Клаудия се облегна назад и устните й оформиха едно малко „о“.
— Ще кажа и на новия ти приятел. Господин Писател. Колко мило от негова страна, че ми позволи да прочета романа му, нали? И колко е тъжно, че главният герой умира накрая.
Ариа потръпна при споменаването на книгата на Езра — нямаше никакво намерение да си играе на критика с Клаудия.
— Ако издрънкаш какво направих, аз ще им разкрия какво ми каза ти, докато бяхме на лифта, и че цялото ти поведение на невинна блондинка е просто игра. Помниш ли когато ми каза, че искаш да спиш с Ноъл? Помниш ли как ме заплаши?
Клаудия сбърчи вежди. Тя пъхна учебника в чантата си и се изправи.
— Препоръчвам ти да си помислиш за моята част от проекта. Не ми се иска да съсипвам отношенията ти с новия ти приятел, поета.
— Вече го обмислих — отвърна твърдо Ариа. — И няма да направя твоята част.
Клаудия преметна чантата си през рамо и се понесе ядосано между масите, като едва не събори един колежанин с кафе и кифличка в ръка.
— Чао! — извика триумфиращо Ариа след нея.
Когато Клаудия изскочи навън, фолк изпълнителят пред прозореца подкара кавър на Рей Ламонтан. Ариа отвори учебника си, изпълнена с огромно облекчение. Много по-добре щеше да се чувства, ако работеше сама. Тя разгледа съдържанието, намери частта за Караваджо и се прехвърли на страницата, където беше описан животът му.
После се зачете.
„През 1606 при шумна кавга Караваджо убил един младеж. Но успял да избегне наказанието, като напуснал Рим, а за главата му била обявена награда“.
Гадост. Ариа обърна на следващата страница. Още три абзаца описваха колко буен и ужасен е бил Караваджо. Изведнъж тя забеляза, че някой беше прикрепил жълто листче хартия към долния ъгъл на страницата. Една нарисувана стрелка сочеше към думата „убиец“ в текста. Освен това имаше и съобщение.
Май двамата с Караваджо имате много общо, Ариа! Не си мисли, че гневът ми ще те отмине, убийцо. Ти си най-виновната от всички.
27.
Късмет, лейди Макбет
Събота вечерта ученици, родители и граждани на Роузууд се тълпяха в аудиторията на „Роузууд дей“, за да гледат единственото представление на „Макбет“. Въздухът беше наелектризиран, изпълнен с очакване, и само минути по-късно лампите угаснаха, тълпата утихна, трите вещици заеха местата си за първото действие и завесата се вдигна. Над сцената се изви пушек, вещиците се кискаха и пророкуваха. За публиката всичко изглеждаше безупречно, но зад кулисите цареше пълен хаос.
— Пиер, трябва ми грим! — изсъска Кирстен Калън, приближавайки се до Пиер с униформата на прислужничка в ръце.
— Пиер, къде държим броните? — попита тихо Райън Шифър.
Секунда по-късно се появи и Скот Чин.
— Пиер, този меч изглежда ужасно смотан. — Той протегна ръката си, в която държеше тъпа, обвита във фолио шпага, артпроект, изработен в часовете по трудово в девети клас, и лицето му се изкриви в гримаса.
Пиер ги изгледа страшно и бузите му пламнаха. Косата му стърчеше на кичури, ризата му не беше запасана, а в едната си ръка държеше дамска обувка с висок ток; Спенсър не проумяваше какво търси тя там. Може би беше поредното суеверие, свързано с „Макбет“?