— 3-защо отиваме там? — заекна Емили.
— Била ли си някога тук? — Келси посочи стръмния хълм. — Страхотно е. Не съм идвала от векове. Отпреди да отида в поправителното училище.
Емили надникна през прозореца. Тя също не беше идвала отдавна тук: последния път беше, когато откриха, че Мона Вандерваал е първият А. Мона се канеше да блъсне Спенсър от скалата върху назъбените камънаци отдолу, но сама се плъзна към смъртта си.
— Има и по-интересни места от това, нали знаеш? — попита Емили с разтреперан глас. — От едно място до влаковата линия може да се види цялата Мейн лайн.
— Не, тук ми харесва. — Келси спря на празния паркинг до един голям варел с боклуци. — Хайде, излизай! — Тя изтича от другата страна и издърпа Емили навън. — Трябва да видиш гледката!
— Няма нужда. — Емили освободи ръката си от хватката на Келси. Токовете на обувките й потънаха в мократа трева. — Височините не ми понасят.
— Но тук е толкова красиво, Емили! — Келси махна към ръба на клисурата. Очите й бяха изпъкнали и леко кривогледи, и тя не спираше да потреперва. — Това трябва да го има в списъка ти! Не си живяла истински, докато не си стояла на ръба на пропаст!
След последната дума Кел си леко се изкиска. Емили настръхна. Спомни си предупрежденията на Спенсър. Странното съвпадение на почивките им в Ямайка. Двете ръце, които блъснаха Емили по хълма и Келси, която се появява на върха няколко секунди по-късно. Внезапното й странно поведение.
— Келси, какво става тук? — прошепна Емили.
Келси се разсмя неуравновесено.
— Нищо! Защо питаш такива работи?
— Изглеждаш ми… различна. Все едно си… не знам… пияна или нещо такова.
— Просто съм опиянена от живота! — Келси разпери ръце. — Готова съм да направя нещо голямо! Мислех, че си смела, Емили. Не искаш ли да застанеш на скалата с мен?
Келси изтича до ръба на дерето, оставяйки чантата си отворена на седалката. Лампичките на таблото все още светеха и Емили можеше да види съдържанието й. Най-отгоре стърчеше голямо шише с хапчета. На етикета не се виждаше име.
В главата й се включи аларма. Бавно, без да издаде нито звук, тя потърси телефона в джоба си. Когато го намери, бързо изпрати есемес на Ариа.
„Помощ. При Плаващия мъж. Моля, ела!“.
После натисна бутона за изпращане и зачака потвърждение, че Ариа е получила съобщението. Но точно тогава Келси се обърна.
— На кого се обаждаш?
— На никого. — Емили пъхна телефона в джоба си.
Келси отпусна ръцете си.
— Не ти се идваше тук, нали? Не искаш да излизаш с мен.
— Разбира се, че искам. Но се тревожа за теб тази вечер. Изглеждаш ми… разстроена. Държиш се странно. Заради това, което ти казах ли е? Трябваше отдавна да ти призная. Съжалявам.
Келси изсумтя.
— И аз трябваше отдавна да призная.
Емили надигна глава.
— Какво имаш предвид?
— И аз съм лъжкиня, също като теб. — Келси се изкиска, приближавайки се към Емили. — Нали знаеш, когато ти казах, че не съм се досещала, че двете със Спенсър сте най-добри приятелки? Или че си преминала през всичко онова с Алисън? Знаех през цялото време, Емили. Просто се преструвах, че не знам.
Емили притисна длан към челото си, опитвайки се да приеме думите й.
— Защо?
— Защото се опитвах да бъда мила. — Вятърът разроши косата на Келси. — А не да те зяпам като някой изрод. Какво е твоето извинение, Емили? Искала ли си да се смееш зад гърба ми? Двете със Спенсър присмивахте ли ми се?
— Разбира се, че не! — извика Емили. — Разбрах за това едва след като се запознахме!
Очите на Келси проблеснаха.
— Криела си всевъзможни тайни в ръкава си, нали? — Тя поклати отвратено глава. — Не мога да повярвам, че си го направила. Ти си ужасен човек, Емили. Ужасен.
Емили притисна ръка към сърцето си и почувства как бие през роклята. Чертите на Келси се бяха променили. Сега тя се взираше в Емили с чиста омраза, същата ненавист, каквато изпитваше към себе си Емили, откакто останките на Табита бяха изхвърлени на брега. Изведнъж всички теории, които Спенсър беше изрекла за това момиче, й се сториха напълно вероятни. Повече от вероятни — точни. Тя се сети за снимката на Табита в телефона на Келси. И за лицето на Табита, когато Ариа я блъсна от покрива. Мекото туп, когато падна на земята. Курортът изглеждаше толкова пуст, сякаш всички гости бяха напуснали острова за през нощта. Но някой ги беше наблюдавал. Келси.