Как не го беше усетила досега? Права ли беше Спенсър? Беше ли заслепена Емили от увлечението си?
Във всеки случай Келси беше права: Емили беше ужасен човек. Най-ужасният човек на света.
— Не исках това да се случи — прошепна тя. — Ти не разбираш.
Келси поклати отвратено глава.
— Но позволи да се случи. И не каза нищо.
Емили покри лицето си с ръце, спомняйки си паметните страници за Табита, опечалените й семейство и приятели.
— Знам. А трябваше. Това е ужасно.
В далечината се чу пропукването на автомобилни думи върху чакъла и Емили се обърна. Над хълма се появи светлина от автомобилни фарове, последвана от субаруто на Ариа.
Тя се беше вкопчила във волана. До нея седеше Хана, която вдигна ръка и посочи Емили.
Емили вдигна ръце над главата си и ги размаха, но Келси я улови за китката.
— Ти идваш с мен. — После я задърпа към ръба на скалата.
— Не! — Емили се опита да се измъкне, но Келси я стисна здраво и я дръпна толкова силно, че отлепи краката й от земята.
— Искам да ти покажа нещо — каза Келси, избутвайки я към клисурата. Глезените на Емили се изкълчиха няколко пъти заради неудобните й обувки. Накрая едната се събу и тя продължи да върви по чорап. По лицето й се стичаха сълзи и тя едва дишаше от страх.
— Толкова съжалявам — изхлипа тя. Гласът й трепереше толкова силно, че думите й едва се чуваха. — Мислех, че сме приятелки. Повече от приятелки.
— Бяхме. — Келси блъсна Емили към купчина камъни. — Но от това мен ще ме заболи повече, отколкото теб.
Двете стигнаха до ръба на каменоломната. По дългото й каменно лице беше пръснат чакъл. Когато Емили погледна надолу, тя видя само дълбока, безкрайна тъмнина. После хвърли един поглед през рамо и зърна Ариа да излиза от колата си.
— Емили! — извика тя. — О, Боже!
Келси побутна Емили по-близо до ръба и Емили изпищя. Келси щеше да направи с нея точно онова, което Мона се опита да направи със Спенсър, което Табита се опита да направи с Хана, което Али се опита да направи с всички тях. Само че този път А. щеше да остане жив, а жертвата му щеше да умре.
— Моля те! — Емили погледна умолително Келси. — Не го прави. Може би първо трябва да поговорим. Да го обсъдим.
— Няма какво да обсъждаме — отвърна Келси с равен глас. — Така трябва да бъде.
— Емили! — изпищя Ариа и хукна към тях.
Но тя се намираше твърде далеч. Ръцете на Келси се вкопчиха в раменете на Емили. Дъхът й изгаряше ухото й. Цялото й тяло като че ли се вдърви, сякаш се приготвяше да блъсне Емили през ръба. Емили затвори очи, осъзнавайки, че това са последните секунди от живота й.
— Моля те — прошепна тя за пореден път.
Тогава Келси изведнъж пусна ръката й. Тя се обърна тъкмо навреме, за да види как Келси се приближава до ръба на пропастта. Тя погледна Емили в очите, но лудият, опасен блясък в тях беше изчезнал. Тя изглеждаше изморена и невероятно тъжна.
— Сбогом — каза Келси с най-тъжния глас, който Емили беше чувала някога. В очите й блеснаха сълзи. Ръцете й трепереха толкова силно, че се удряха в гърдите й. От носа й потече тънка струйка кръв. Тя погледна през ръба и си пое дълбоко дъх.
— Келси! — На Емили й трябваха секунди, за да осъзнае какво ще се случи. — Не скачай!
Келси не й обърна никакво внимание и продължи да се навежда напред, докато единствено пръстите на краката й останаха стъпили на ръба. В пропастта се посипаха камъни.
— Късно е. Писна ми от този гаден живот. — Тя заваляше думите толкова силно, че Емили едва я разбираше. — Писна ми от всичко. — Тя затвори очи и пристъпи в тъмнината.
— Не! — Емили обви ръце около кръста й. Келси се опита да я отблъсне с лакът, но Емили вложи всичката си сила и я дръпна назад. Двете се запрепъваха в тревата. Келси изпъшка и се опита да се освободи. Емили я стисна още по-здраво. Глезенът й отново се усука и тя изведнъж се озова на земята, затисната под тялото на Келси. Болка прониза главата и опашната й кост. Студът на скалите проникна през палтото й и стигна до кожата.