Момичетата влязоха в просторна стая с кръгли маси. В единия ъгъл имаше диспенсър с вода, а на един рафт се мъдреше кафе машина. По стените бяха закачени приповдигнати лозунги, целящи да повдигнат самочувствието: „ТИ СИ УНИКАЛЕН! ЗВЕЗДИТЕ СА ТВОИ!“. Лъжа.
Хана разпозна черно-бялата снимка на витата стълба; очевидно е била направена от някой от пациентите на „Убежището“, след като се е излекувал. Стаята имаше изглед към болничния коридор и тя не можа да се сдържи да не погледне към някои от пациентите, които минаваха оттам; като че ли очакваше да разпознае някои от тях. Като Алексис, която не ядеше нищо. Или Тара, която имаше огромни гърди. Или Айрис, която Хана смяташе за А. — и която е била в една стая с Истинската Али. Но дори сестрите й бяха непознати. Бетси, която разпределяше лекарствата, я нямаше. Доктор Фелиша, която водеше мъчителните групови сеанси, също не се виждаше никъде.
Миг по-късно вратата към коридора се отвори и една пълна сестра с космата бенка на брадичката въведе слабо момиче, облечено в розова болнична пижама. То имаше яркочервена коса и дребничко личице, но въпреки това Хана не можа веднага да познае, че това е същата личност, която бе срещнала за кратко на партито на Ноъл миналата година… или че това е побърканата фигура, която бе зърнала на скалата две нощи по-рано. Под очите на Келси имаше тъмни кръгове. Косата й беше изгубила блясъка си. Раменете й се бяха изгърбили и ръцете висяха безжизнено край тялото й.
Всички я гледаха вцепенени как издърпва един стол и тихо сяда. Тя ги погледна с безизразен поглед.
— Радвам се да ви видя тук.
— Здравей — отвърна Спенсър. После махна ръка към останалите. — Помниш ги, нали? Това са Хана и Ариа… а Емили познаваш.
— А-ха — отвърна навъсено Келси.
Настъпи продължителна, мъчителна тишина. Хана гледаше ръцете си, който лежаха в скута й, като отчаяно искаше да ги ангажира с нещо, пиличка или цигара. Момичетата не бяха обсъждали какво точно да кажат на Келси, щом пристигнат тук. Досега не се бяха озовавали в такава ситуация: лице в лице с А., получили възможността да я попитат защо ги е измъчвала така.
Най-накрая Келси въздъхна.
— Терапевтката ми каза, че трябва да се извиня.
Хана стрелна с поглед Ариа. Да се извини?
— Не трябваше да те водя при каменоломната. — Келси погледна към Емили. — Терапевтката ми каза, че съм те поставила в опасно положение.
Емили преглътна звучно. „Не беше ли това целта ти?“ искаше да каже Хана.
— Освен това би трябвало да ви благодаря. — Келси впери поглед в ноктите си и продължи с раздразнение в гласа: — За това, че ми спасихте живота в събота. Така че… грасиас.
Емили примигна.
— Ами, пак заповядай.
Келси тикна едно писмо в ръцете на Емили.
— Това е за теб. Написах го тази сутрин и то обяснява… всичко. Тук нямаме достъп до телефони или компютри, така че психиатрите ни карат да пишем писма, за да излеем чувствата си. — Тя завъртя очи.
— Благодаря — отвърна Емили, без да отмества очи от сгънатия лист хартия.
Келси сви рамене.
— Радвам се, че ме издърпахте от скалата, но не трябваше да викате линейка.
Емили зяпна от изненада.
— Та ти се гърчеше на земята! Как очакваше да постъпим?
— Да ме оставите. Щях да се оправя. И преди ми се е случвало.
Келси започна да къса на парченца салфетката, която лежеше на масата. По шията й плъзна червенина.
— Заради досието ми ченгетата не проявиха никаква милост. Това ми е трети път, затова автоматично отивам в рехабилитационна клиника. А след това в поправително.
Емили поклати глава.
— Нямах представа.
— Никой от нас не знаеше — додаде Спенсър.
Келси не каза нищо, но по лицето й си личеше, че не им вярва.
Всички се размърдаха смутено. След това Спенсър се наведе напред.
— Виж, ужасно съжалявам. За… онова, което се случи през лятото. Което направих в полицейското управление.
Келси гледаше втренчено масата и продължаваше да мълчи.
— И аз съжалявам — додаде Хана. В никакъв случай нямаше да си мълчи повече за това. — За хапчетата, които подхвърлих в стаята ти. И защото се обадих на ченгетата и те издадох.
Келси се изсмя накъсано.
— Стаята ми и без това беше тъпкана с хапчета, но е наистина гадно, че си се обадила на ченгетата. Та аз дори не те познавам.