Работата е там, че аз също съм лъжкиня. Направила съм доста неща, с които не се гордея, неща, които никое лошо момиче не би вписало в списъка си. Измамих на изпита SAT. Във втори курс подкупих един учител да ми пише шестица, като спах с него в склада. А когато бях в Ямайка, през пролетната ваканция, срещнах едно момче още първия ден и заминах с него към другия край на острова, като оставих приятелите си без пари и кола.
Така че виждаш ли, не си само ти. Прощавам ти и се надявам и ти да ми простиш. Може би някой ден отново ще бъдем приятелки.
А може би животът е гаден и после умираш.
Когато всички свършиха да четат, Емили отново сгъна писмото си с насълзени очи.
— Горката Келси.
— Горката Келси ли? — избухна Спенсър. — Горката ти!
— Момичета, ами Ямайка? — Ариа посочи към края на страницата. — Онази част, в която казва, че е заминала с момчето още първия ден. Възможно ли е да е истина?
Хана отново погледна към коридора. Келси все още седеше в кабинета на сестрата и си играеше с връзките на панталоните си.
— Ако е вярно, то тя не ни е видяла да общуваме с Табита. Тогава няма как да е видяла… какво се случи.
— Може би не е излъгала, когато каза, че не знае коя е Табита — прошепна Емили.
Спенсър поклати глава и висулките на обеците й зазвъняха.
— Не е възможно. Ами снимката, която ми изпрати с Табита на брега… мъртва?
Изведнъж на Хана й просветна нещо.
— Дай да видя телефона ти.
Спенсър я изгледа странно, но после й го даде. Хана отвори съхранените съобщения и прегледа списъка. Съобщението на А. все още беше там:
„Ти нарани и двете ни. Сега аз ще нараня теб“.
Но Спенсър имаше още поне двайсет неотворени съобщения от петък, след пиесата. Голяма част от тях бяха от семейството и приятели или от онова момче, което играеше Макбет, но имаше и едно от непознат номер, с код 484.
Хана го отвори. „Емили ми каза какво си направила, кучко — пишеше в него. — Трябва да поговорим. Келси“.
— Господи — прошепна Хана и го показа на Спенсър. — Ами ако това е съобщението, за което говори в писмото? Есемесът от петък вечер?
Кръвта се отдръпна от лицето на Спенсър.
— Н-но аз не го видях в петък. Видях само онова от А., а после Келси се появи, аз събрах две и две и…
Тя остави телефона си на масата. Погледът й обходи стаята, очевидно търсейки нещо стабилно и солидно.
— Келси сигурно е изпратила и двете съобщения.
— Ами ако не е? — прошепна Хана. — Ами ако второто е от някой друг?
Момичетата се спогледаха с ококорени очи. После Хана се обърна и погледна към кабинета на сестрата от другата страна на коридора. Трябваше да разгадаят този случай. Трябваше да попитат Келси какво става. Но кабинетът беше празен. Сестрата беше изчезнала… Келси също.
38.
Нещо зло се задава
— Часовете за посещение приключиха — каза една сестра с бяла медицинска манта, когато надникна в залата. — Ако искате да си уговорите друго посещение за утре, можете да заповядате между дванайсет и два следобед.
Емили ухапа бузата си отвътре. На следващия ден бяха на училище.
— Има ли някакъв начин да се обадим на Келси? — попита тя. — Трябва само да я питаме нещо. Важно е.
Жената зачопли емблемата, която беше пришита на сакото й.
— Съжалявам, но телефонните разговори са забранени за пациентите. Искаме от тях да се концентрират върху работата тук, а не да се занимават с външния свят. Както обаче вече казах, ако искате отново да я посетите… — Тя отвори вратата към коридора, който водеше до фоайето.
Не им оставаше нищо друго, освен да се подчинят. Емили тръгна след Спенсър, Ариа и Хана по коридора, но в главата й бушуваше буря. Писмото на Келси до Спенсър беше озадачаващо, а до Емили — сърцераздирателно. Келси наистина ли не беше видяла какво са сторили с Табита… или това беше просто поредната игра на А.? Ако Келси не знаеше нищо, какво бе имала предвид при каменоломната, когато беше казала на Емили, че е ужасен човек? Може би просто ставаше въпрос за това, че Емили е премълчала за стореното от Спенсър. Все пак Келси й се беше доверила.