Хуан бе седнал на една от масите до прозорците и пиеше кафе с много сметана, дъвчеше поничка и гледаше пороя. Влезе Норма и се хвана да мие малкото съдове в умивалника от неръждаема стомана зад тезгяха.
— Ще ми донесеш ли още една чаша кафе? — попита я Хуан.
Тя апатично излезе иззад тезгяха. Чашата беше препълнена. От дъното се стичаше тънка струйка кафе. Хуан извади хартиена салфетка и я сгъна, за да попие мократа чаша.
— Не успя да си починеш, нали? — попита я той. Норма беше бледа, роклята й — смачкана. Сега виждаше, че ще се състари много преди да остарее. Кожата й беше тъмна и тънките й ръце на петна. Норма се изриваше от много неща.
— Изобщо не спах — каза тя. — Опитах на пода, но и там не заспах.
— Ще гледаме да не се случва повече — рече Хуан. — Трябваше да поръчам кола да ги закара до Сан Исидро.
— Леглата ни ще им дава! — каза язвително Алис. — Как ти хрумна? Допускаш ли, че някъде другаде щяха да получат леглата на собствениците? Те не са на работа днес. Можеха също да не спят.
— Предполагам, че ми е хрумнало по погрешка — отвърна Хуан.
— Хич не те е еня, че жена ти спи на стол — продължи Алис. — Готов си да отстъпиш леглото й по всяко време. — Алис почувствува, че гневът й се надига и това я изплаши. Не искаше. Знаеше, че ще развали всичко, и се страхуваше, но той не секваше, нарастващ и кипящ в нея.
Потокът от дъжд измете покрива като тежка метла и остави след себе си тишина, но почти веднага след това плисна нов порой. Оттичането и гъргоренето на дъждовните капки по стрехите и улуците се усили отново. Хуан се бе загледал замислено в пода и една тънка усмивчица придърпваше устата му към бялата нишка на белега върху устната. Това също бе нещо, от което Алис се боеше. Той я беше разграничил от другите, за да я наблюдава. Знаеше си го. За Алис всички отношения и всички положения бяха двустранни, и лични, като тя и другият човек ставаха огромни, а всички останали изчезваха от света. Нямаше междинни положения. Когато говореше на Хуан, съществуваха само те двамата. Когато говореше на Норма, целият свят изчезваше, оставяйки единствено Норма и нея в един сив, облачен космос.
Хуан обаче беше способен да изолира всяко нещо и да го види във връзка с друго. Дори неща, различни по големина и значение. Той можеше да наблюдава, да преценява, да обмисля и да се наслаждава. Хуан умееше да се наслаждава на хората. Докато Алис можеше само да обича, да харесва, да не харесва и да мрази. Нито виждаше, нито чувствуваше нещо междинно.
Тя затъкна разпусналата се коса. Веднъж месечно плакнеше съдовете над косата си, което с гаранция й придаваше онзи тайнствен и омаен блясък, който лови и държи мъжете в подчинение. Очите на Хуан бяха далечни и развеселени. Това вече можеше да я изпълни с ужас. Тя знаеше, че той гледа на нея не като на една сърдита жена, на която светът й е черен, а като на една от хилядите сърдити жени, които трябва да бъдат изследвани, следени и дори използувани за наслада. Това беше страшният, самотен ужас за Алис. За нея извън Хуан не съществуваше никакъв свят, а чувствуваше, че извън нея за Хуан съществува всичко останало. Той виждаше не само около нея, но и през нея. Запомненият ужас от оня път, когато я удари, беше не толкова в плесницата — бяха я били и преди, и тя съвсем не мразеше това, напротив, възбуждаше се и набираше сили, — колкото в това, че Хуан я бе ударил, както би ударил буболечка. Беше му, кажи-речи, все едно. Той дори не беше много ядосан, просто бе раздразнен. И беше ударил нещо, вдигащо шум, за да млъкне. А Алис се беше опитала да привлече вниманието му по един от малкото начини, които знаеше. Сега се опитваше да стори същото и от променената посока на погледа му разбра, че той й се е изплъзнал.
— Аз се мъча да спретна един малък, хубав дом за нас, с килим и плюшена гарнитура, а ти си седнал да я даваш на разни непознати. — Гласът й загуби сигурността си. — И оставяш собствената си жена да дреме на един стол цяла нощ.
Хуан бавно вдигна очи и каза:
— Норма, ще ми донесеш ли, моля те, още една чаша кафе? С много сметана.
Алис напрегна сили, защото усети, че яростта й напира, когато Хуан бавно погледна натам, където е тя. Черните му очи бяха развеселени и топли, после фокусът им се смени, той спря очите си на нея и тя усети, че сега я вижда.
— Нищо ти няма — рече той. — Така ще оцениш по-добре леглото довечера.
Дъхът й спря. Обля я топла вълна. Гневът й се смени с горещо желание. Тя разсеяно се усмихна и цъкна с език.
— Копеле такова — каза тя много нежно. След това пое въздух и изпусна една огромна, разтърсваща въздишка. — Яйца искаш ли?
— Да. Две, варени около четири минути.