— Аз тоя път не се бях замислил сериозно да му искам ли на Уили пропуск — почна той, — доста пъти съм бил там, ама щом ти искаш, направо ще вляза, ще го намеря и ще му дам твоето писмо. А според тебе защо му изхвърлят пощата?
— Защото просто искат да го уморят от работа и накрая да го изхвърлят като пробита обувка. — страстно заговори Норма. Заливаха я вълни от емоции. Тя бе в екстаз, но в същото време я изпълваше паника. Норма не умееше да лъже. Никога не бе правила подобно нещо. Беше стъпила на една дълга, огъваща се дъска и го съзнаваше. Само един въпрос от страна на Ърнест, само малко нещо да знаеше, дъската би се разклатила и би я отхвърлила в бездната. Но въпреки това не можеше да се спре. — Той е велик мъж — продължаваше тя, — велик джентълмен. Той не харесва ролите, които го карат да играе, защото не е такъв. Дори Рет Бътлър не му допадна да играе, защото не е такъв страхопъзльо, изобщо той не обича да играе роли на страхопъзльовци.
Ърнест бе навел очи и наблюдаваше Норма през миглите си. Започваше да разбира. Ключът на загадката пъплеше из мозъка му. Норма сега беше най-хубава, доколкото изобщо можеше да бъде хубава. На лицето й се четеше достойнство, смелост и един истински велик прилив от любов. Ърнест можеше да направи само две неща — или да й се присмее, или да се включи в играта. Ако в стаята имаше и друг човек — друг мъж например, — той вероятно би се изсмял в самозащита срещу презрението на другия, но заедно с това се и срамуваше, и вълнуваше дълбоко, защото разбираше, че от това момиче сияе едно силно, чисто и непреодолимо чувство. Такова чувство кара новопокръстените да лежат по цяла нощ на каменния под пред олтара. То беше такъв извор на любов, такъв изблик на чиста сила, каквито Ърнест не бе срещал у никого.
— Ще взема писмото — обеща той — и ще му предам, че е от братовчедка му.
По лицето на Норма се появи уплах.
— Не! — каза тя. — По-добре да го изненадам. — Просто му кажете, че е от приятел. И нищо повече.
— Ти кога смяташ да заминеш натам и да почнеш работа? — попита я Ърнест.
— Ами, мистър Гейбъл каза, че трябвало да изчакам още една година. Каза, че съм малка и че имало нужда да натрупам опит и да изучавам хората. Понякога обаче много се уморявам. Понякога си мечтая да съм си там, в моята собствена къща, с онези там дебели, тежки завеси и дългото канапе например, и да се виждам с всичките си приятелки — Бети Дейвис, Ингрид Бергман и Джоун Фонтейн, щото иначе не обичам да се забърквам покрай останалите все в разни разводи и други подобни. Ние просто си седим, говорим за сериозни неща и през цялото време учим, защото само така се става голяма актриса. Има и много, които се държат безобразно с почитателите си, не дават автографи и прочие, но не и ние! Имам пред вид, от нашия тип! Понякога дори викаме момичета от улицата на чаша чай и си говорим и направо ни се струва, че сме равни, защото знаем, че всичко дължим на верността на своите почитатели. — Тя трепереше вътрешно, но не можеше да спре. Беше отишла твърде далече по дъската, но не можеше да спре и още малко дъската щеше да я отметне.
— Отначало не разбрах — подзе Ърнест. — Вече си играла във филми, така ли? Звезда ли си вече?
— Да — каза Норма. — Но няма да ме познаете по името, с което ме знаят тук. В Холивуд използувам друго име.
— Какво?
— Не мога да кажа — рече Норма. — Вие сте единственият човек тука, който изобщо знае нещо за мене, Нали няма да ме издадете?
Ърнест беше трогнат.
— Няма — обеща той. — Щом не искаш, няма да казвам.
— Пазете тайната ми неосквернена — рече Норма.
— Разбира се — обеща Ърнест. — Просто ми дай писмото и ще гледам той да го получи.
— И ще гледате кой да получи какво? — викна Алис от коридора. — Какво правите сами в спалнята? — Очите й подозрително шареха за веществени доказателства, опипаха куфарчето с мострите върху леглото, спряха се на възглавницата, провериха покривката и след това преминаха на Норма. Очите на Алис минаха от нозете й нагоре по краката, позабавиха се на полата за миг, поколебаха се на кръста и накрая се установиха върху пламналото й лице.
Норма беше почти мъртва от смущение. Бузите й бяха на червени петна. Алис подпря ръце на хълбоците.
— Аз само събирах куфара с мострите и тя ме помоли да взема едно писмо до неин братовчед в Лос Анджелос — заобяснява Ърнест умиротворително.
— Тя няма никакъв братовчед в Лос Анджелос.
— Има, как да няма — ядосано отвърна Ърнест, — аз го познавам.
Сега вече яростта, която се мъчеше да се освободи от Алис цяла сутрин, избухна.
— Чуйте ме добре! — крещеше тя. — Няма да позволя на разни търговски пътници да подмамват помощничките ми.