— Никой не я е пипал — каза Ърнест. — Никой не я е докосвал с ръка.
— Така ли? А какво търсите тогава в нейната спалня? Я погледнете лицето й. — Алис кипеше от хистерия. Устата й бълваше дебел, гърлен, крякащ глас. Косата й се разпиля по лицето, очите й се завъртяха и навлажниха, а устните й се опънаха и станаха злобни като на боксьор, който продължава да трепе изпадналия в полусъзнание противник. — Няма да го позволя! Или си въобразявате, че искам да ми се издуе? Че искам да ми се напълни къщата с копелета? И ви даваме спалните си и леглата си!
— Казвам ви, нищо не е станало! — изкрещя й Ърнест. Той беше обладан от безпомощност пред лицето на тази лудост. Отрицанията му звучаха в собствените му уши почти като признания. Не разбираше защо тя прави всичко това и от самата несправедливост му се пригади. У него също се надигна ярост.
Устата на Норма зееше отворена и ловеше микроба на хистерията. С всяко задъхано издишване от нея излизаха цвилещи крясъци. Ръцете й се боричкаха пред нея, сякаш искаха взаимно да се унищожат. Алис се приближи към нея. Десният й юмрук беше двойно по-голям — не женско юмруче, а грамаден, с плътно свити пръсти, с вдигнати, стърчащи кокалчета и палец под връхните стави. Думите й излизаха тежки и слюнчести:
— Вън оттука! Махай се от цялата ми къща! Махай се вън на дъжда! — Алис се нахвърли върху Норма, която заднишком изчезна, надавайки вик на ужас.
В коридора се чуха бързи стъпки и Хуан остро сгълча: „Алис!“
Тя спря. Устата й остана отворена и в очите й се появи страх. Хуан пристъпи бавно в стаята. Беше увесил палци на джобовете на работния комбинезон. Плъзгаше се към нея леко като котка. Златният пръстен върху ампутирания му пръст отбляскваше в оловната светлина на прозореца. Целият гняв на Алис се преля в страх. Тя му се изплъзваше, мина покрай ъгъла на леглото, по задънената пътечка, докато опря в стената и там спря.
— Не ме удряй — прошепна тя. — Моля те, не ме удряй!
Хуан я приближи и дясната му ръка се пресегна бавно към нейната, точно над лакътя. Той гледаше нея, не през или встрани от нея. Нежно я завъртя, преведе я през спалнята и затвори вратата под носа на Норма и Ърнест. Двамата гледаха слисани вратата и едва дишаха. Хуан настани Алис на двойното легло, внимателно я обърна и тя се стовари като саката по гръб, впила в него див поглед. Той взе възглавница от единия край на леглото и я сложи под главата й. Лявата му ръка с отрязания пръст и венчалния пръстен нежно галеше страната й.
— Сега ще ти мине — каза той.
Тя кръстоса ръце върху лицето си и захлипа сподавено, дрезгаво и сухо.
ГЛАВА 5
Бърнис Причард, дъщеря й Милдред и мистър Причард седнаха на масичката вдясно от входа на ресторанта. Макар и само трима, те се бяха свили още по-плътно един до друг. Двамата родители — защото усещаха, че по някакъв начин ги нападат, а Милдред — от особено чувство за покровителство над тях. Тя често се чудеше как са оцелели нейните родители в този груб и жесток свят. Имаше ги за наивни, беззащитни деца и що се отнася до майка й, в известен смисъл беше права. Но Милдред изпускаше из очи непоклатимостта и устойчивостта на детето, неговото чистосърдечно упорство да се наложи. Бърнис притежаваше някаква непоклатимост. Не можеше да се каже, че е грозна. Имаше прав нос и толкова дълго бе носила пенсне, че от двете му страни се бяха очертали полукръгове от щипката. Очите й бяха теменужени и късогледи, което й придаваше симпатично вглъбен израз. Бърнис бе женствена и изтънчена и се обличаше винаги в стил, едва загатващ отминалата мода. Понякога носеше жабо или си слагаше някоя старовремска игла. Блузите й бяха все с дантелка или ръчна бродерия, а яките и маншетите — винаги безупречни. Употребяваше лавандулов одеколон, така че кожата, дрехите и дори дамската й чанта ухаеха на лавандула и на още някакъв друг почти неуловим неин собствен кисел мирис. Имаше красиви глезени и стъпала, които обуваше в скъпи обувки, обикновено от шевро, с връзки и с възглавничка под свода на ходилото. Устата и беше детска, доста увиснала и пухкава и не издаваше изключителен характер. Говореше съвсем малко, но в собствения си кръг имаше репутация на човек добродушен и прозорлив. Първото — като говореше само добри неща за хората, дори за онези, които не познаваше, второто — защото никога не изразяваше мнение по същество за каквото и да било освен за парфюми и ястия. Тя посрещаше мненията на другите хора със спокойна усмивка, сякаш едва ли не им прощава, че изобщо имат мнение. Истината бе, че просто не ги слушаше.