Между тримата никога не бе съществувала особена близост, но и тримата спазваха етикета. Бяха си „мили“, „скъпи“ и „любими“, въпреки че такова сливане, каквото Хуан и Алис редовно осъществяваха, двамата Причард не биха могли и да си представят. Интимните и удовлетворяващи познанства на Милдред бяха с хора, за чието съществуване родителите й бяха напълно неосведомени. И така трябваше. Не биваше да знаят. На мъжките увеселения в клуба баща й смяташе голите танцьорки за покварени, но и през ум не би му минало, че той, който ги гледа, който им ръкопляска и плаща, може също да бъде свързан с покварата. Веднъж или два пъти, по настояване на жена си, той се бе опитал да посплаши Милдред с мъжете, колкото да я научи да се брани. Той намекваше и сам вярваше, че има значителен светски опит, макар — ако не се смята мълвата — той да се свеждаше до единственото му посещение в публичния дом, до мъжките гуляи и сухото, бездушно подчинение на жена му.
Тази сутрин Милдред беше по пуловер, плисирана пола и ниски обувки тип мокасина. Тримата седяха на масата в закусвалнята. Три четвърти дългото палто от черна лисица на мисис Причард висеше на закачалката зад мистър Причард. Той имаше навика да се грижи за това палто: да го държи на жена си, когато го облича, и да го поема, когато го съблича, да внимава да бъде закачено както трябва, а не просто хвърлено. Когато забележеше, че козината е слегната, я разпухкваше с ръка. Обичаше това палто, обичаше факта, че е скъпо, обичаше да вижда жена си облечена с него и да чува какво си говорят другите жени. Черната лисица беше рядка и палтото представляваше ценна собственост. Причард чувствуваше, че са длъжни да се грижат за него както се полага. Той пръв предложи да го дадат на съхранение през лятото. Беше споменал, че би било по-добре изобщо да не го взимат в Мексико, първо, защото е тропическа страна и, второ заради бандитите, които можеха да го откраднат. Бърнис Причард държеше да го вземат, първо, защото щяха да посетят Холивуд и Лос Анджелос, където всички носят кожени палта, и, второ, защото вечер в Мексико-сити било доста хладно, така била чувала. Причард, лесно капитулира. За него, както и за жена му, палтото беше символ на тяхното положение. То ги поставяше в категорията на преуспяващите, консервативни и стабилни хора. Навсякъде ще те обслужат по-добре, ако имаш кожено палто и хубави куфари.
Сега палтото висеше до мистър Причард и той прокара сръчно пръсти през козината, за да отдели дългите защитни косми от ниския мъх под тях. Седнали на масата, те бяха чули през вратата на спалнята дрезгавите нападателни крясъци на Алис срещу Норма и тази животинска грубост ги беше потресла толкова дълбоко, че се бяха сместили колкото можеха по-близко един до друг. Милдред бе запалила цигара, избягвайки погледа на майка си. Пушеше пред нея едва през последните шест месеца, откак навърши двайсет и една години. След първото избухване темата повече небе повдигната, но майка й изразяваше с мимика неодобрението си всеки път, щом Милдред запуши.
Дъждът беше спрял и само капките от дъбовете се стичаха по покрива. Земята беше наквасена, набита от пороя и клисава. Набъбнало и натежало от влажната, обилна пролет, житото се беше огънало под тежката вода и сега се простираше надалеч на уморени вълни. Водата се процеждаше на вадички, потоци, бълбукащи рекички и се устремяваше да намери падина в полето. Канавките край магистралата бяха пълни и на места водата дори преливаше върху високия път. Навсякъде се чуваше шепот и приток на вода. Златните макове сега бяха оголели без листа, а вълчият боб — прекалено подут и наедрял, за да държи изправени върховете си — бе полегнал като житата. Небето бе започнало да се прочиства. Облаците се разкъсваха и блясваха петна ярко, ясно небе, по които се нижеха копринени нишки. Някъде далече нависоко бушуваше силен вятър, който разнищваше, сбираше и пак сплиташе облаците, но на земята въздухът беше напълно стихнал и се носеше мирис на червен, мокра трева и голи корени. От площадката около ресторанта и гаража на Бунтарския ъгъл водата се стичаше на плитки вади към голямата канавка край пътя. Автобусът стоеше лъскав и чист в сребристата си боя, а по страните му продължаваше да се стича вода и предното стъкло бе изпъстрено с капки. Ресторантът бе малко претоплен. Пъпката стоеше зад тезгяха и помагаше — нещо, което по-рано през деня не би му хрумнало. На всички досегашни служби бе мразил работата и автоматически бе намраззал работодателя си. Но тазсутрешното преживяване го вълнуваше още много силно. Още чуваше гласа на Хуан: „Кит, избърши ръцете си и виж дали Алис е направила кафе.“ Това бе най-нежното изречение, което изобщо някога бе чувал. Искаше да направи нещо за Хуан. Изстиска портокалов сок за семейство Причард и им занесе кафе, а сега се опитваше да наглежда тостера и да бърка яйцата едновременно.