— Какво е това? — заинтересува се мисис Причард. Тя взе едно пакетче, но Причард го грабна от ръката й.
— Не, не гледай — загадъчно каза той.
— Какво е?!
— Това мога да знам само аз — игриво добави Причард. — Прекалено бързо ще отгатнеш.
— Аа, изненада ли е?
— Точно така. Добрите момиченца не бива да си пъхат нослетата в неща, които не ги засягат. — Причард винаги наричаше жена си „добро момиченце“, когато се закачаше, и тя автоматически влизаше в неговия тон.
— А кога ще видят добрите момиченца хубавите подаръчета?
— Ще видиш — каза той и натъпка пакетчетата в страничния си джоб. Искаше при удобен случай да се появи, изкуцвайки. Беше измислил нов вариант на номера. Щеше да се престори, че кракът му е толкова зле, че не може да свали сам обувката и чорапа. Щеше да бъде голям майтап да гледа изражението й? Бърнис щеше да получи удар, като види раната на крака му.
— Елиът, кажи ми какво е — попита тя малко раздразнено.
— Ще видиш, само спокойно, доброто ми момиче. После продължи, като се обърна към Ърнест: Тъкмо изобретих нещо много хитро. После ще ви го кажа.
— Е, няма как — потвърди Хортън, — така се движи светът. Измисляш нещо хитро и си готов. Няма нужда да си изчерпателен. Просто един дребен финт, „щипка“, както му викат в Холивуд. Такъв е номерът там. Фащаш някой филм, който е направил много мангизи, „щипваш“ го лекичко, колкото да не е без хич, и хоп — печалбичка.
— Разумно — рече Причард. — Да, сър, напълно разумно.
— Много е смешно с тия хватки. — каза Хортън. Той седна на един от високите столове и кръстоса крак. — Особено когато ти хрумне нещо неподходящо. Аз например направих едно изобретение и вече си представях как сядам да си броя колко съм „ударил“, то излезе, че съм сбъркал. Сега, вижте каква е работата. Има сума хора като мене, които пътуват и си вадят хляба от туй куфарче. Добре, ама ще ти се случи я договор да подписваш, я при някое готино маце да се разпишеш, искаш да се изтупаш в смокинг, Добре, Ама в куфара смокингът взема много място, пък и я го туриш един-два пъти, я не. Та ето какво изобретих, Представете си, викам, че имате хубав тъмен костюм за работа — тъмносин, почти черен, или тъмносив — и си представете, викам, че имате също така едни малки копринени калъфчета като ревери и едни лентички, които просто се затъкват в панталона. Следобеда си имате тъмния костюм — после обличате реверите в копринените калъфчета, защипвате лентичките на панталона и ето ви смокинг. Дори изобретих малка чантичка, в която да се носят.
— Гледай ти! — извика Причард. — Ами това е чудесна идея! Ами да, защо трябваше и аз да хабя толкова място в куфара си заради един смокинг. Аз бих искал да имам точно такова нещо. Ако получите патент и предприемете кампания, голяма общонационална рекламна кампания, ха, можете да вземете и някоя филмова звезда да подкрепи…
Ърнест вдигна ръка и каза:
— Точно както и аз си го представях. И сбърках, вие също бъркате. Нарисувах го всичко на хартия, как ще става, как на крачолите ще има малки копринени ушички, на които да се закачат кукичките на лентите, и срещнах един приятел, който е агент на един голям производител на конфекция, — Ърнест се изкиска. — Веднага ме тури на място. Моментално ще те хванат за гушата всички шивачи и производители на конфекция, ми вика. Те продават навсякъде смокинги за по петдесет до сто и петдесет долара, а ти им излизаш с предложение да отнемеш тоя бизнес с някаква си дреболия за десет долара. Направо ще те изхвърлят от Щатите, вика.
Причард кимна замислено.
— Да, разбирам причината. Те трябва да защищават себе си и своите акционери.
— Той не даде големи надежди — каза Ърнест. — Аз си представях, че сядам и броя парите. После си викам, че човек, който пътува, да кажем, със самолет, ще има ограничения за багажа. Тоя човек има право да си спести малко място в куфара. Ще има фактически два костюма с теглото на един. После реших също, че може би бижутерските компании ще се заинтересуват. Комплект карфица и копчета за ръкавели плюс моите ленти и ревери в хубава опаковка. Не съм се занимавал още с този въпрос. Не съм питал никого. Може да има хляб в тази идея все пак.
— Ние с вас трябва да се срещнем и сериозно да поговорим — каза Причард. — Патент имате ли?
— О, не. Не исках да влизам в разноски, преди да съм сигурен, че някой ще прояви интерес.
— Хм — започна Причард. — може би сте прав. Пълномощните за патент и прочие са доста скъпички. Да, може би сте прав. — След това смени темата. — По кое време ще можем да тръгнем? — попита той Хуан.
— Грейхаунд пристига към десет. Кара редовната стока и малко пътници. Ние трябва да тръгнем в десет и трийсет. Такова е разписанието. Мога ли още нещо да ви предложа, господа? Още малко кафе?