— Още малко кафе — прие отново Причард. Хуан му го донесе и погледна през прозореца към автобуса, чиито колела се въртяха във въздуха. Причард си погледна часовника.
— Е, значи, имаме още час — отбеляза той.
Висок, приведен възрастен мъж се подаде отстрани на сградата. Мъжът, който беше спал в леглото на Пъпката. Той отвори вратата на ресторанта, влезе и седна на висок стол. Главата му беше постоянно приведена поради артрита в основата на врата, от което върхът на носа му сочеше точно към земята. Той беше доста над шейсетте и веждите му висяха над очите като на шотландски териер. Дългата му горна устна, с дълбок улей над нея, беше вирната над зъбите като зурла на тапир. Издатината над средните му зъби изглеждаше почти като хватателен орган. Беше с жълтеникавозлатни очи, от което видът му бе свиреп.
— Не ми харесва — каза той без предисловие. — Не ми харесваше вчера, когато ви се счупи автобусът, а днес дори още по-малко ми харесва.
— Оправихме задния мост — каза Хуан. — Сега колелата се въртят както трябва.
— Мисля, че ще се откажа и ще се върна в Сан Исидро за автобуса на Грейхаунд — продължи той.
— Спокойно можете.
— Имам предчувствие — каза мъжът. — Просто не ми харесва. Нещо иска да ме предупреди. Няколко пъти ми се е случвало. Не обръщах внимание и все си имах неприятности.
— Автобусът е наред — каза Хуан, като гласът му леко се повиши от раздразнение.
— Не говоря за автобуса — продължи човекът. — Аз живея в тоя щат, тук съм роден. Земята е напоена с вода. Реката Сан Исидро ще се вдигне. Нали знаете как приижда Сан Исидро? Точно под Белия връх минава право през Каньона на Самотния бор и прави един голям завой. Земята се наквасва с вода и всяка капчица се излива в Сан Исидро. Сега точно ще се разбушува.
Мисис Причард започна да се оглежда притеснена.
— Мислите ли, че има някаква опасност?
— Е, мила, хайде сега — взе да я успокоява Причард.
— Имам едно чувство — повтори пак мъжът. — Старият път минаваше точно по завоя на реката и изобщо не я пресичаше. Дошъл едва преди трийсет години, Траск се обяви за началник на пътищата в щата. Не му хареса старият път. Сложи два моста и спести какво? Дванайсет мили, ето какво спести. Траск е мошеник. — Той изви неподвижния си врат и огледа семейство Причард. — Мошеник. Тъкмо щяха да го подвеждат под отговорност за едни други работи, и умря. Преди три години. Умря богат. Има две момчета, учат в Калифорнийския университет и си живеят на гърба на данъкоплатците. — Той млъкна и горната му устна се разтрепера от единия до другия край на дългите му жълти зъби. — Ако тия мостове наистина се натоварят, ще свършат. Бетонът не е достатъчно здрав. Просто ще се откажа и ще се върна в Сан Исидро.
— Нищо й нямаше на реката завчера — каза Хуан. — Беше почти без вода.
— Вие не познавате Сан Исидро. Може да придойде за няколко часа. Виждал съм я разлята на половин миля и в нея да плуват мъртви крави и цели кокошарници. А, не! Щом се появи това чувство у мене, хич няма да продължавам. При това аз не съм суеверен.
— Мислите ли, че автобусът ще мине по този мост?
— Не казвам какво мисля. Казвам само, че Траск беше мошеник. Остави наследство от трийсет и шест хиляди и петстотин долара. Момчетата му сега се учат и ги харчат.
Хуан излезе от тезгяха и отиде при телефона на стената.
— Ало — поде той, — дайте ми сервизна станция „Брийд“ на шосето за Сан Хуан. Не знам номера. — Той почака известно време и каза: — Ало. Тук е Чикой от Бунтарския. Как е реката? Ами?! Аха, а мостът наред ли е? Окей, ще се видим скоро. — Хуан затвори слушалката. — Реката доста се е качила — обясни той. — Казват обаче, че мостът е в изправност.
— Реката понякога се качва и с по трийсет сантиметра на час, ако каньонът й друсне някой облак вода. Докато стигнете, може да няма вече мост.
Хуан се обърна малко нетърпеливо към него:
— Какво искате да направя? Да не тръгвам ли?
— Правете каквото щете. Аз само искам да се откажа и да се върна в Сан Исидро. Нямам намерение да се мая зарад такава щуротия. Веднъж имах пак същото чувство, не му обърнах внимание и си счупих двата крака. Да, сър, същото чувство изпитах, когато ви се счупи колата вчера.
— Тогава смятайте, че сте прекъснали пътешествието си — рече Хуан.
— Точно така, мистър. Но вие не сте от старите тук. Не знаете аз какво знам за Траск. Заплата петнайсет хиляди на година, а оставя трийсет и шест хиляди и петстотин, плюс право на собственост за сто и шейсет акра земя. А, какво ще кажете?!