— Защо?
— Просто е по-добре.
— За правителството няма никакво значение — каза Хуан. — Взимат ми данък, могат да ме вземат войник.
— И все пак по-добре е да си ги вземете — настоя Причард.
Очите на Хуан шареха по Милдред, докосваха гърдите й и се плъзгаха надолу по хълбоците. Той я видя как въздиша, как леко свива гърба си и у него се надигна дяволчето на омразата. Не силно, защото у него нямаше толкова омраза, но се обади индианската кръв, а в нейното минало се таи омразата срещу „светлите очи“, срещу русокосите. Бе омраза и страх от цвета на кожата. Светлооките, които от векове бяха взимали най-хубавата земя, най-хубавите коне, най-хубавите жени. Хуан усети вълнението си като светкавица без гръм и изпита топлина на удоволствие при мисълта, че може да хване това момиченце, да го мъчи и да го похити, стига да пожелае. Той можеше да я смути, да я прелъсти духовно, а и физически, и да я захвърли. Жестокостта му бушуваше и той я остави да нараства у него. Гласът му омекна и стана още по-плътен. Той заговори, гледайки направо във виолетовите очи на Милдред.
— Страната ми — каза той, — макар и да не живея в нея, е в сърцето ми. — Вътрешно той се изсмя на тия думи, но Милдред не се изсмя. Тя се наведе малко напред и дръпна краищата на двете си очи, за да може да вижда лицето му по-ясно. — Помня някои неща — продължи той. — На площада в моя град имаше обществени писари на писма и те пишеха всичко за онези, които не можеха да четат и да пишат. Бяха добри хора. Длъжни бяха да са добри. Селяните познаваха, ако не са. Много неща знаят хората от планините. Помня, една сутрин като малко момче бях седнал на една пейка. В града имаше фиеста в чест на някакъв светия. Църквата беше пълна с цветя, имаше колички с бонбони, виенско колело и въртележка. Цяла нощ изстрелваха фойерверки на светиите. В парка един човек се доближи до писмописача и му рече: „Искам да ми напишеш писмо до моя покровител. Ще ти кажа какво да пишеш, а ти ще го кажеш с хубави думи, за да не излезе, че не го уважавам.“ — „Дълго ли ще е писмото?“, попита го писмописачът. „Не знам“, отговори индианецът. „Ще струва едно песо“, каза човекът. Малкият индианец му плати и рече: „Искам да кажеш на моя покровител, че не мога да се върна в моя град и в полето, защото съм видял голяма красота и трябва да остана. Кажи му, че съжалявам и че не искам да му причинявам болка, нито на моите приятели, но не мога да се върна. Сега съм друг и моите приятели няма да ме познаят. В полето ще бъда нещастен и няма да имам мира… И понеже ще съм различен, моите приятели ще ме отхвърлят и ще ме намразят. Видях звездите. Това му кажи. Кажи му също да даде стола ми на моя побратим, а прасето с двете малки на старицата, дето стоя до мене в треската. Тенджерите на зет ми, кажи на моя покровител да бъде с бога, с любов. Кажи му.“
Хуан спря и като видя, че устните на Милдред са леко разтворени, разбра, че тя приема историята като алегория за себе си.
— Какво се беше случило с него в същност? — попита тя.
— Нищо, беше видял въртележката — каза Хуан. — Не можеше да я напусне. Спеше край нея, скоро изхарчи парите си, умираше от глад и накрая собственикът му даде да върти ръчката и го хранеше. Може би още е там. — Докато разказваше, Хуан заприлича на чужденец. В говора му се появи слаб акцент.
Милдред дълбоко въздъхна.
— Нека уточним само — намеси се Причард. — Значи, той е подарил земята си и цялото си имущество и никога не се върнал повече, защото видял въртележка?
— Той дори не е имал земя — каза Хуан. — Малките индианци никога не са били собственици на земята си. Но той раздаде всичко останало, каквото имаше.
Милдред яростно погледна баща си. Това бе един от случаите, когато тя го намираше толкова глупав, та чак й се повдигаше. Защо не вижда красотата на разказа? Очите й се върнаха към Хуан, за да го уверят безмълвно, че тя го е разбрала, и на нея й се стори, че в лицето му сега забеляза нещо, което преди отсъствуваше. Стори й се, че в лицето му чете жестоко, ехидно тържество, но тя помисли, че това вероятно се дължи на очите й. Проклетите й очи, които не виждат съвсем добре. Все пак това, което видя, я стресна. Тя погледна бързо майка си, после баща си, за да провери дали са забелязали нещо, но те зяпаха пусто в Хуан.
Баща й казваше със своя бавен и влудяващ маниер:
— Разбирам как може да му се е сторило прекрасно, щом като никога преди това не е бил виждал въртележка, но човек свиква с всичко. Ще свикне и с палат за няколко дена и после ще поиска нещо друго.
— Това е просто една история — каза Милдред толкова грубо, че баща й я изгледа с почуда.
Милдред почти усещаше пръстите на Хуан върху бедрата си. Тялото й гореше от желание, възбудено и неудовлетворено. Сърбеше я от истински еротичен копнеж и у нея се надигна такъв гняв срещу баща й, сякаш я бяха прекъснали посред сношение. Сложи си очилата, погледна бегло Хуан и отмести погледа си, защото очите му бяха замъглени, въпреки че гледаше и тримата. Той наистина се радваше на някакво тържество. Той се надсмиваше на нея, а също и на това, което майка и и баща й не знаеха, че става. И отведнъж желанието й се оплете на възел, стомахът я заболя и й се пригади. Помисли, че ще повърне.